Една осиротяла душа
тичаше под дъжда
и търсеше топлина -
сух подслон
в нощната хладина...
Покрай нея
минаваха хора с лъскави коли,
присвяткваха в разплаканите й очи
пръскаха я с уличната кал
и се смееха ехидно, без жал
Дъждът отмиваше калта
от бедната душа...
И тя- прозрачна и тъжна
като лъч на луна
шляпаше пак през водата
и се озърташе плахо...
Уличният скитник я съзря
Смили се над самотната душа
Прибра я под продраното палто
Подаде й къшей от събрания хляб
и я поведе тихо към отсрещния бряг
Под стария мост живееше той
В сянката му беше домът-
и в студ и във зной
Запали огън да стопли душата
Тя милата най-сетне повярва,
че по земята
все още има хора добри
и вече не проклинаше съдбата,
а просто й благодари...