автор: secret_rose

Когато, в седми ден, отдъхна Бог
в заслужена почивка от делата
Адам се разпозна - един пророк,
роден да сътворява на земята.

Огледа се - от личното ребро
бе вдъхнала живота си Жената -
то значи, може да твори добро
досущ Баща си. И да бъде свято.

И нарои безброй добри деца.
И от ребрата им - безброй животи.
Невидими и видими сърца
и всичко според тяхното каквото.

И мислеше - земята населих,
сега е ред да населя небето
да се очува личния тепих
и там до Бащиния ми да свети.

И задрънча небесния покой
от глинени творения и грънци.
Къде бе песен, а къде бе вой...
белязан от човешките му звънци

в стадата от копита и очи,
едни под други стъпкали небето.
И рече си Адам - така горчи...
и нещо липсва му на Битието.

Авраам му хвърли палица - змей
и му подпали в Огъня дървото.
Морето пък (в сърцето) Моисей
на две му раздели - да стъпче злото

и Ной скова му лодка от сълзи
и в нея нареди му синовете...
Но не разбра Адам. И не срази
грънчарските подобия в небето.

И над главата, вместо Ореол
закръжиха препълнените грънци
догоре сити от човешка сол,
кои овчици, а кои пък - вълци.

И дойде ден - Отеца се събуди
заринат под начупени парчета.
Огледа се, посмига и зачуди -
какво му е надрОбило момчето

и се усмихна - ето, значи как
ще се научи да лети, самичък:
Да опознае истинния грях
и после да започне да обича.

Но сълзите горчиви на Адам
пролети за Дома, го разтопиха,
и рече си: "Аз Слово ще му дам,
да ме познае, и да ме повика"

и прати на земята призори
една девойка, с младенец в сърцето
където най боли и най гори
да им дари Живота и Детето.

И чу Адам за ново Рождество.
И завистта го жегна без покана.
Че новото му земно естество
не рачеше да тръгва към промяна.

И окова Сина в тъмница той
и заглуши в ушите си Гласа му:
"Не нося мир, а меч". И с бесен вой
прогони Мъдростта и Любовта Му.

И много време мина, в самота.
И се изтече времето човешко.
Отеца все провождаше Гласа,
но блъскаше се по човешки грешки.

И залиня Адам, и заболя
от тежка болест даже и жената.
Тя рече му: "От днес ще се деля,
а ти щом искаш, остани в земята."

Проводи взор към късното небе
от дето грънци падаха строшени
и сряза го на две, и пак на две
и в четири посоки се премени.

И от небето падна гълъб бял
и закръжи над тъмната и памет.
Описа кръг, тъй съвършен и цял
какъвто никъде в света ни няма

а тя отвърна от света очи,
молитвено заключи си ръцете
досущ триъгълник един горчив
нагоре, над света на боговете,

проби последната си земна дан
и улови Посланието живо,
и го проводи в дървения хан
където Адам плачеше горчиво.

И чу се: "Няма сеч, а вечен мир
щом имаше уши, да чуеш Мене -
единствения ти добър Пастир.
Да те завърна вече ти е време.

...

Така я чух таз приказка омайна.
И я записах в десетте години
по чуждите земи, от мен незнайни.
Преди да Го дочуя. И премина.