автор: tzvetcomarinov

Наближаваше буря и в това нямаше съмнения никакви. Въздухът отведнъж захладня, бързо подмени и своя мирис. Облаците изпълзяха почти заедно от
всички страни на хоризонта и забързаха да премерят сили над Нове. Черните им валма се нахъсваха взаимно по пътя, да изпратят по-много светкавици към земята. Главният офицер беше пропуснал да забележи от кога се е появила тая слабост към летните стихии на природата, но я имаше в душата. Изпитваше несравнимо удоволствие да гледа как блясъкът замахва и реже тъмнината. За да се забие по-сетне с ярост неясно къде. След което мощният тътен истински вече се насилваше, да плаши земята и всичко живо по нея..
Доместиан в такива минути потъваше като на спиритически сеанс в картината пред него. Унасяше се дълбоко и подвластно. Дори пропускаше момента, кога точно първите водни капки са заплющяли по листата на дърветата или тук-там върху земята. Оставяше ги свободно да намокрят и косата на главата му, а първите вадички да се запромъкват необезпокоявани надолу по гърба. Тях приемаше вече като нежна женска ласка.
Бурята заприлича на отчаян или обезумял пълководец. Тикаше упорито пред себе си като гребло водната пелена. Краищата й над гората се насилваха да мачкат и надделяват, а тия по пътя на реката, чертаеха добре контрастираща ивица. И приближаваше тя все по-близо. Първите водни капки шибнаха ядно камъка на зъберите от стената пред него. Сториха и нещо, което отдавна не беше му се случвало. Накараха го чевръсто да слезе и прикрие от дъжда. Да се лиши от удоволствието на гледката. Демонстрацията на твърдост в случая, можеше да се приеме от околните и за глупост. Да продължи ли тогава започнатото удоволствие, но вече с мизийката. Докато му я доведат в силния дъжд ще стане направо като русалка. Мокра и възбуждаща, с опияняващият и неустоми мирис на младо женско тяло. Неясно и за самия него защо, но се отказа в последния момент от намерението. Центурион е на важна крепост, а не пияница от някоя римска кръчма. Там, където трудно се осъзнава кое как е и какво трябва да се прави. Насочи се с бавни, надменни стъпки към щаба на легиона. Според правилника трябва сега там да е дежурния офицер. Вместо да се изтяга върху леглото за почивка и вълнува за нещо свое, нека провери стражниците. Дали те мислят за охрана на крепостта или вече са се изпокрили някъде на сухо от дъжда, който чаткаше върху пластините на бронята му като конски тропот в далечината.
Офицерът завари да стои прав, гледаше навън и това подейства на Доместиан Касий ободряващо. Повиши настроението му съвсем като за първата вадичка, дето изпълзя преди малко по негови гръб.Сега може да не отдава никаква заповед нито разпореждане. Тоя в стаята има достатъчно служба зад гърба. Знае какво да му отговори и предприеме още в следващия момент. Размениха няколко наистина празни приказки за времето и главният обърна тяло да излезе. Дежурният го последва и заедно се отзоваха при дъжда. Бурята още не беше отстъпила дори педя място върху небето за известно просветляване. Вятърът е повече от мизерен и с нея обещаваха заедно и твърдо, така ще е поне още час. Застланите по пътя между постройките каменни плочи, лъщяха като току-що изхвърлени на брега мидени черупки.
Помисли за Аксиния, но бързо я махна от главата си. Спомените не трябва да изпреварват мечтите, иначе последните ще се раждат мъртви. Той сега очакваше живота, истински като природата на малката дивачка. Изгаряше за нея и искаше да отидат заедно в огъня. Оня дето не гореше съвсем направо, а измъчваше дълго и дълго. Чак докато тялото и душата станат безчувствени, като мъртви.
Завладян от детайлите, Доместиан разпореди няколко войника да излязат в гората и убият сърна. Уплашени до скоро от бурята, животните щяха да бъдат на паша и така станат по-удобни за отстрел. Готвачът също научи до подробности какво искат от него. Единствените изненадани се оказаха изглежда офицерите, не очакваха те жеста. Центурионът от първия ден се държеше с тях на дистанция. Обяснимо защо, а само някои от по-емоционалните леко възнегодуваха. Свикнали бяха при стария командир на по-свободни взаимоотношения, нали служеха в една от най-отдалечените крепости на Рим, а не в личния легион на императора. Нарушиха и традицията, да пият виното разредено с вода при вечерята. Караха им го с бъчви от гръцко или Тракия. Щедрата вечеря сега намекваше за още загадки, щом крепостното началство отпуска от личните си запаси мизийско вино. Те редовно биваха мизерни и ги пазеха за по-особени случаи. Тукашното вино беше някак по-друго, наподобяваше по цвят на отдавна засъхнала кръв. Пиенето му изискваше добро познанство. Иначе стягаше главата като шлем, дето няколко дни вече не е свалян от главата.
Обичайно Доместиан вечеряше по-късно от другите офицери или заповядаше да му носят храни в стаята. Тая вечер той беше изненадващо различен. Посрещаше всеки от своите подчинени още на влизане или при излизане от столовата. Разменяха по няколко думи измежду които вмъкваше и поканата си да продължат с още в неговата стая.
Готвачът изстиска докрай уменията си. Така, че мезетата и сърнешкото да не се съобразят с пълните стомаси на седящите около тях. Какво е виното във високите медни кани, можеше да сбърка единствено заклет въздържател.
Ролята на домакин с нищо не подмени другата, тая на центурионът. Дори възбуждащият мирис на джоджен и мащерка не успяха да притъпят обонянието на командира в главата на Доместиан Касий. Измежду присъстващите в стаята трябваше да има поне един, който не се е примирил още с натрапения му началник. Затова вдигна първият тост с приподигнат патост:
-За Рим, господа офицери!
-За Рим! - отговориха му в единогласие и веднага надигнаха чашите.
Центурионът се направи на поласкан от възгласа, но не чак до там, да бъде и понесен от вълните му. Ако трябва, дори за Дунава щяха да вдигнат тост, стига чашите им да са пълни с неразредено мизийско вино. И когато гощавката е приготвена с определена цел, по-важна е тя, а не колко мръвки са отишли в устата на тоя или оня измежду насядалите около масата. Улови момента, кога трябва да излезе навън и заповяда на търпеливо чакащият в тъмнината на постройката Ксентий.
-Доведи я.
Войникът се втурна да изпълни, а центурионът дори не запита за причината на отприщената му готовност. Големите цели трябва да заобикалят такива подробности, ако искат да победят. Доместиан не биваше да стои навън дълго, той е домакинът, а нюхът ме за пореден път не го подведе. Чашите бяха пълни толкова, колкото и преди да излезе. Новият тост нямаше да е излишен, а полезен. Вдигна го:
-За Първи италийски легион, господа офицери!
-За него, центурион.
Удивително, отговорът толкова много приличаше на първия. Важен факт. Не знаеше какви са бойните умения на подчинените му командири, но беше съвсем наясно, че издържат на ядене и пиене. Още малко и ще ги провери, доколко са податливи на изкушенията.
Изпълнителният Ксентий е точен като възпитаник на Сиракузката школа. Мизийката застана в рамката на вратата. Доведена е от войник и едва ли някой в стаята изпита колебание, че е именно той. Ксентий обаче демонстрира съобразителност. Не лъсна редом до момичето, а като призрак затвори вратата отвън. Тя очакваше всичко друго от безобразията, които я връхлитаха откакто я довлякоха в крепостта, само не и това. Прихлупи с длани лактите си и загледа в див страх, като уловено в капана животинче. Полепналите тук-там по ризата й сламки придаваха на картината по-друг сюжет. Девойката им приличаше така повече да е стопанка, току-що сложила сено в яслите на добитъка.
Доместиан спазваше твърдо в живота си тоя принцип, че показността е за филантропите. Колкото и да очакваха сега другите в стаята, да посегне пръв на момичето нямаше да стане това. В никакъв случай, нито в началото, нито в края на веселието. Нека да пируват с младото женско тяло. За него е далеч по-важно да види, кой ще посегне най-напред или си избере да остане за последен.
Очакването им е лесно разбираемо а любопитството повече от нагнетено, за да ги изнудва към още търпение.
-Какво, господа офицери? - попита повече себе си, отколкото тях, след като ги обходи с поглед. - Плячката е ваша. Дали ще я отведете чак в Рим като робиня за да правите същото или ще се позабавлявате сега и тук, няма разлика.
Разлика имаше. Само, че не посмяха да изразят това на глас или след обилната почерпка вече не им се коментираше нищо. Поднасяха им девойката съвсем като печеното сърнешко преди час в столовата. Какво още наистина им трябваше за пълното удоволствие?
Цветко Маринов