автор: secret_rose

Ирис.
2005



Пристигнахме в къщи доволни от хубавата разходка и добрия медицински резултат, приятно уморени от пътешестване и изпълнени с хубави спомени. Времето бе меко, снега се сипеше като в пухкава зимна приказка и изпълваше сърцата ни с красота. Терористичните атаки бяха понамалели и G. купи малка дървена шейна за Ванесса с която дълго обикаляхме заснеженото крайбрежие и чудната долина под вулкана Немрут. В тихите вечери след някой хубав филм във военното кино седяхме обвити в топли одеяла на терасата, отпивайки ароматен чай и се радвахме на споделеност и обич. Смеха и шегите в дома ни се бяха завърнали, малкото ни момиченце растеше и пакостеше и аз се чувствах най - щастливия човек на земята. Снабдихме се със ски оборудване и често посещавахме новопостроената военна ски писта и макар никога да не се научих да управлявам тези чудатости и най - често ползвах шейна, чистото докосване до смълчаните борове и планината ме зареждаха с вдъхновение и живот. Научих се да рисувам без четки и моливи - едно астейменче от отряда на мъжа ми даваше уроци в дървената хижа на ски къмпинга и търпеливо показваше как се разпръсва облак настърган графит върху бяла хартия с дъх или плетени ръкавички. Новите усещания нямаха край и очаквахме всеки ден изпълнени с любопитство и радост. Дни преди мъжа ми да се върне на работа излязохме към центъра на градчето да видим какво ново в любимия ми дюкян за сувенири. Веднага се прехласнах пред висока статуя, изработена от единствен къс дърво и масичка "Деве башъ" (камилска главичка) която представляваше нещо наистина уникално - красива плетеница от изрязани и резбовани крачета, сгъващи и разгъващи се като хармоника в кръг и също бе изрязана от едно парче дърво и служеше за поставка на синия или можеше да се съчетае с изрязано кръгло стъкло. Докато опитвах да се пазаря за цената съзрях G. в дъното на магазина, силно прегърнал някого. Човекът носеше дълго сиво палто с качулка, каквито тук слагаха само "сивите вълци" и не виждах лицето му. Приближих но те не се пускаха един друг и видях че са просълзени. Любопитството ми нарастваше но чаках безмълвно и накрая мъжа ми го пусна. Другият мъж сведе глава и застина, докато ми го представяха: "Ирис".
Ирис... Просто Ирис. Име, което цял живот няма да забравя.
- Това е жена ми - Меги. Можеш да и говориш...
Качулката се отметна назад, няколко абаносови къдрици се спуснаха по раменете му и пред очите ми грейна най - красивото лице, което някога съм виждала. Високо чело, издължени, дълбоки очи с цвета на спокойно небе, снежно бяла кожа, изящен нос и добре очертани меки устни, които се раздвижиха и дочух:
- Трябвало е да съм Идрис, но майка ми ослепяла, докато ме очаквала, затова ми дала име - Зеницата ми, очното ми бебе.
Гласа му беше толкова тих, че едва го чувах, за секунда ме погледна, изчерви се и отново заби поглед в земята. Сервираха ни чай, напазарувахме, поговорихме а Ирис през цялото време мълчеше. На път за в къщи G. ми разказа, че това е необикновен човек, когото много цени. Бил в отряда му в Измир - най - тихия и безпроблемен войник, по - късно случайността ги срещнала в Хаккяри, където Ирис не веднъж спасявал живота му и винаги се оказвал в точното време и място за да му бъде в помощ. Никога не говорел излишно, бил смирен и отдаден и били най - близки приятели. Между тях нямало тайни и преживели много неща, заради които един ден по детски решили да запечатат другарството си с кръвния знак на клетвата и се побратимили - акт, който не разбирали съвсем, но ги сближил за цял живот. Мъжа ми знаел, че родното място на момчето е някъде тук но не смеел да го потърси - около него плувала странна тайнственост, която държала далече всички хора. Ирис живееше сам в една землянка не далече от Татван, в близост до селото на родителите му, починали преди години от замръзване. Селяните ги намерили мъртви и ги заровили на двора в снега, за да го дочакат а той ги погребал, оставил семейния дом на по - големите си братя, построил за себе си малка къщичка на брега и заживял в нея.
- Вече няма да те мисля. Ще му кажа да те наглежда и придружава навсякъде, особено в пътешествията ти по селата със Зина.
- Хубаво. Не ревнуваш ли?
- Не и от него. Той е истински.
Ревността жегна мен. Осъзнах, че съпруга ми го цени повече от мен дори и се зачудих що за птица е. Наистина изглеждаше странно и никак не се вписваше в образа "кюрд". За да го опозная приготвих вкусна вечеря по български и останах изненадана как на Портала никой не прояви интерес да го задържи заради облекло и произход а с усмивка го пуснаха да влезе. Донесе ми книга - "Руми". После цяла вечер мълча и когато сервирах кафето тихичко ни почете от нея. Откъсите които беше подбрал бяха изумителни и...

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...