автор: boliarkabg

Посвещавам на моята приятелка,която от вчера е вече трети мандат кметица на това село.

Зави се и се замая кметицата. Току-що из вратата на кабинета й се изнизаха бодигардовете на дебеловратия й посетител. Свлече се на стола, хвана челото си с ръка , не можеше в главата си да го побере. Заплашиха я: или, или…
Вече караше втори мандат и то успешен. Много беше видяла, много беше срещнала. Каквото можа и каквото не можа направи за селото. Снаха е тука и искаше най-доброто за хората си. Обичаха я, с любов я избраха, пак с любов-преизбраха. Сега как да отвори уста да им каже?
Дебеловратия беше ясен. Трябва да подпише съгласие високопоставени покойници от близкия град да почиват в селското гробище. Харесали го, мястото с хубаво изложение, слънчево, борова гора наоколо, чисто и подредено. „Ами така си е”-мислеше си кметицата - Чисто и подредено. Хората в селото си имат традиция. Никога не са били богати, но са ходили по Европата на градинарлък, видели туй-онуй от живота. Гробищата си поддържат като свят.”
Мястото на селското гробище е малко, сбито, че много земя няма селото. Мъртъвците си погребват на един южен склон, малко над църквата в края на селото. Полагат ги в земята по родове - мъртъв върху мъртъв. Син влиза в гроба на баща, дъщеря в гроба на майка и така-цели семейства и в отвъдното заедно. Живите пък сеят цветя, чистят, плевят, поддържат. Китно,та китно винаги в селското гробище. То да не е гробище човек ще рече градина. Баира нагоре има 30 години откакто засадиха с борове. Вече се въздигна една хубава гора, въздух, тишина. Под гробището църковния двор. Зелен, поддържан, спретната църква. Там, в предния двор на църквата почиват и мъжете дадени от селото курбан във войните. Църковното настоятелство се грижи за войнишките гробове и за гробовете на свещениците. „Абе какво да кажа - мисли кметицата - затегнати хора имам в селото си. Как ще им кажа какво искат тия.”
Дебеловратия ясно й каза какво - тука искат да погребват мъртъвците си. Искат и там, на оня свят да са взели най-хубавото. Искат и гробовете им да са ВИП. Едно не знаят. То и на оня свят, и в гробищата се иска да си оставил някой, който да тъжи за тебе, да те обича, да реди гроба ти, да те помни с добро. Не е само да сложиш паметник с най-модерна обработка, със златни букви и скъпи цветя. Защото времето минава, буквите избледняват, паметника се рони, скъпото цвете умира. Няма ли кой да дойде свещица да ти запали, друго цвете да сложи, буквите да поднови, та името ти да не се забравя, колкото и ВИП да ти е погребалното място смисъл никакъв няма.
Стана кметицата, успокоила се беше. Знаеше, че и на това ще устоят хората от селото. Ще опазят и мъртъвците си в тия смутни времена. Защото дори гробищата освен да са ВИП искат любов и грижи.

Случката е истинска.

Милка Маркова