автор: secret_rose

Напрежения.
Кютахия. Излитане.
2003 - 2004


Очите на Ванесса огряха света ми в един слънчев октомврийски ден в ГАТА - университетската военна болница в Анкара. Когато два часа след операцията се върнах в стаята си заварих половината рода на съпруга ми. Бебето бе облечено и завито в малко креватче, цялото обкичено с жълтици и покрито с ярко жълт тюл - опит за предпазване от бебешка жълтеница. Две забрадени жени четяха на глас Корана до него, друга наливаше домашен компот на останалите, някои седяха на перваза на здраво затворения прозорец а в моето кресло за кърмачки се бе настанил един имам и се готвеше да направи дъщеричката ми мюсюлманка. Взе бебето на ръце, отви пеленката от лицето му и зашепна нещо на ушенцето, от което чух само "Бъди Хандан". Успях да промълвя "Ванесса - Хандан", скочих, грабнах детето от ръцете му и избягах навън. Кръстосвах коридорите и не се върнах докато стаята не се изпразни от посетители и през целия ден не допуснах вътре дори съпруга си. На третия ден сутринта ни изписаха и аз с облекчение седнах в таксито на път към уютния ми дом и новичката бебешка стая с красиви мебели, играчки и дрешки. В къщи ме очакваше същото - безброй роднини, настанени в салона ми, отпиващи блажено чай в присъствието на друг имам. Съпруга ми не каза и дума, рядко се намесваше в женски дела и бе твърде замаян от новопридобитото си бащинство. Присвих очи - ролята да разчистя се падаше отново на мен. Избутах всички пакети с подаръци в коридора и разтворих широко прозорците в детската. Би било неучтиво да изгоня гостите - роднини и приятели на семейството, затова седнах при тях и тактично обясних, че по български обичай при родилка и бебе не се влиза 40 дни, с молба да зачетат традициите, които ценя така, както аз зачитах техните. От своя страна ми обясниха, че в Турция през същите 40 дни родилката се нарича Лохуса и не върши нищо, само лежи в спалнята и се възстановява а за бебето се грижи родата. Трябваше да се пъхна под завивките и те да ми носят шербети, тулумбички и плодови сокове и да виждам Ванесса само в часовете за кърмене - тотално неприемлива за мен перспектива, затова казах Не, макар в ума ми да изникнаха картини от гръцката митология, в които младите бъдещи и настоящи майки бяха затваряни в пищни градини на Олимп, далече от напрежения и тресения, за да отглеждат бебетата в спокойствие и мир. Но за мен дългото залежаване дори след секцио бе единствено каприз и нищо повече. И никакъв ислям. Нямах нищо против детето ми да бъде мюсюлманче но само в случай че го избере само, когато порасне. В спалнята си открих платнена кесийка с връзка, окачена с пирон над леглото, съдържаща Коран на арабски, както обясниха - за късмет и здраве. Смъкнах го, прокарах ръка по покрива на гардероба където открих още няколко миниатюрни Коранчета поставени там пак за късмет и вече с последни нерви помолих тълпата да си върви защото имам нужда от почивка. Щом останахме сами със съпруга ми обърнахме цялата къща наопаки и открихме на неподозирани места още Корани, сребърни и кожени муски с молитви в тях, книжки за обучение на деца за кланяне на намаз и един шарен молитвеник. Не съм сигурна как постъпват майките по света, сметнали, че децата им ги грози заплаха, но аз изтръгнах кабела на домашния телефон, прекъснах интернет и заключих вратата с допълнителна ключалка. Пусках посетители само в неделя в присъствието на мъжа ми със заплаха, че ако не ми помогне да се справя с това ще го напусна. Опитите да опеят бебето и да го приобщят към исляма не преставаха и цялата ми вътрешна симпатия към тази религия и миролюбивите и последователи бързо се изпари. В резултат след по-малко от три месеца вече ползвахме скъпи бебешки изкуствени млека и пюрета а аз ходех с подути от недоспиване и плач очи и постоянен страх от магии и набези. Гюлен абла опитваше да ми съчувства, но параноята ме бе обхванала непреодолимо и отблъсквах дори нея. Споделях страховете си само с Ванесса, а тя, сякаш напълно разбираща случващото се бърчеше вежди и не се усмихваше на никого. Един ден на вратата позвъни Нуриш. Пуснах я да влезе с молба да не започва с нейните духове и гадания, но тази жена е непоправима и още с влизането заговори: "Майка ти те чака, няма да те чака още много, заминавай за България да я видиш". Дълго асимилирах казаното с отворена уста и накрая грабнах телефона. Майка ми дълги години бе на легло с мозъчен инсулт но за нея се грижеха много хора и положението и бе овладяно - отсреща ме помолиха все пак да отида без да закъснявам много и бях изправена пред дилемата как да оставя дъщеря си тук и да замина сама. Заминах. Майка ми напусна този свят щастлива че ме е видяла, ден след като отново кацнах в Анкара... и открих, че Ванесса ненавижда вече къпането - резултат от стар турски обичай да обръщат бебетата с главата надолу и да ги поливат с вода, да ги осоляват и масажират с неприятни за нежните им сетива мазила и помади. Притиснах момиченцето си в прегръдка и обещах повече никога да не я напускам... Всички бяхме опечалени заради загубата на моята майчица но вълненията около случващото се тук обземаха сърцето и ума ми и не мислех много, докато една вечер не видях свекър си, свит на терасата да плаче заради мен, за нея. Силно ме жегна собствения ми егоизъм и съжалих за грубото и троснато отношение към тях...

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...