автор: secret_rose

Кападокия. Подарената вечност.
2003

Настроенията от последните събития трудно утихваха и честите гостувания и седянки бяха разредени значително. Виждах роднините си рядко, не знаех какво се случва и това усилваше притесненията ми. Етаж под мен живееше Гюлен абла - приятна, топла жена, изгубила съпруга си много отдавна в една престрелка с ПКК в Ширнак, отгледала сина си сама и изпълнила живота си с тихи и красиви занимания - рисуваше пейзажи, организираше изложби, канеше ме на културни мероприятия, театър, благотворителни вечери. Все още пазя нейните "Стари лодки в разгневено море" на стената в салона си за гости - нежен пастел, мил и скъп спомен от онези дни. Често ми гостуваше и ме научи на безброй полезни и приятни неща - бродерия на гергеф, изработване на салфетничета от цветна тел и мъниста, рисунка с въглен, оцветяване на дървени предмети, пирография. Съпруга ми отсъстваше често заради работата си и в дългите вечери не веднъж сме се рахождали под ръка под тежките върби и салкъми на "Ведат Далокай" парка, в тихи и приятни разговори за любими автори, музика, поезия, кино. Тя нямаше внучета - снаха и бе известен адвокат в Анкара и със съпруга си бяха взели не лекото решение да се отдадат на кариера само, а Гюлен абла копнееше да раздава любов. Веднъж посетихме концерт на ТРТ - прекрасно хорово и оркестрово изпълнение на музикантите в телевизията и останах приятно очарована от един различен, културен свят, който още не познавах. Поднесох букет пищни рози на солистката а тя изпълни в моя чест: "Hoşgeldin dünyama, ceylan yavrusu .." (Добре дошло в моя свят, малко дете на сърна..) - една чудесна песен, която ме въведе в чудния свят на непознатата ми до тогава Санат мюзик - музика, която е изкуство. За да влее в мен капчица от красотата на стила, Гюлен абла ме заведе на курс по изучаване на Саз - музикален инструмент, характерен по тези земи, родственик на руската мандолина, а майсторите по музика ме върнаха векове назад, в задушевните събирания и вечеринки на суфите, свирили на Уд.Уда е Шейха на музиката - бащата на всички звуци. Представлява заоблен четириструнен инструмент, при който всяка струна олицетворява четирите елемента - въздух, огън, земя и вода и звученето е мистично, нежно и трепетно. В дните когато съпруга ми почиваше и имахме време за себе си, често си устройвахме в къщи малки концерти с йониката му, саза на баща му и уда на моята приятелка, пеехме стари песни от генерацията на "О, мамми блю", потропвахме по паркета в усмихнат танц и се забавлявахме . В онези моменти се чувствах омиротворена и щастлива и нищо не нарушаваше спокойствието ми до новината, че бащата на Надя е настанен в частна болница в Анкара за дълго лечение. Свекърва ми настояваше да посещаваме болницата ежедневно за да засвидетелстваме уважение пред роднините. Нареждахме се на дълга опашка пред апартамента му в отделението за сърдечно болни и минавахме да му целунем ръка. Старият човек се губеше между белите чаршафи с лице, без капка кръв в него но очите му светеха и се смееха. За няколкото кратки дни обикнах още един роднина, когото щях да загубя завинаги. Всичките му единадесет деца бяха там - Беррин със синовете и съпруга си, Надя и Самир с малките и останалите братя и сестри със семейства и деца. Представлявахме пъстра и шумна тълпа, а след часовете за свиждане накуп се премествахме в дома на някой от тях за обяд или вечеря. Не бях сигурна че искам да прекарвам времето си с тези богати и разглезени хора, но чаровния им баща бе спечелил сърцето ми и чрез тях опознавах и него. Преди да ни напусне, той стисна ръката на всеки от нас с пожелание за мъдър живот и молба да бъде пренесен за своя вечен сън в Кападокия, родното място на първата му жена, споменавайки, че заради ощетените дни на тази земя той и дължи своята вечност. Аз, от своя страна не изневерявах на природата си и непрестанно се цупех на огромните суми за болничното лечение и престоя в луксозното крило на университетската болница а когато научих, че преместването на тялото с линейка на болницата струва няколко хиляди лири на устата ми бе да предложа да наемем такси хладилник и да загубя всякакво благоразположение от страна на роднини. Заминахме за Кападокия, натоварени на няколко джипа и по нищо не личеше че пътуваме за погребение. Там ни посрещна Сезен ханъм - първата му съпруга - дребна и нежна женица с меко изражение и пълни очи. Мъжете отнесоха ковчега в джамията на селцето Мустафа паша, в покрайнините на което бе разположено имението, а нас приеха в дома - удобна двуетажна постройка с много помещения за гости. Разположихме се навсякъде - по терасите, отрупани с миндери и възглавнички, спалните и дневните а за нас с мъжа ми отделиха самостоятелна стая като новогости. Всички вършехме нещо полезно - режехме и чистехме зеленчуци за обяда на опечалените, готвехме храна за раздаване и споменавахме починалия с добро. Времето минаваше а никой не подговаряше за погребението. Когато съвсем се стъмни и мъжете се върнаха в къщата, помълчахме заедно, някои поплакаха и се прибрахме за сън. На сутринта продължихме по същия начин без дума за погребение. Вече мислех, че в селото няма имам който да опее мъртвеца или че има непознат обичай в който погребения се извършват след дни, но отново се свечери без никой да продума и аз заспах размислена и тъжна. На третия ден някои семейства си тръгнаха. Понеже не предполагах по - дълъг престой не носех никакви вещи и ходех облечена с чифт шалвари, които една от жените ми даде и когато Зеррин - сестрата на Надя предложи разходка из селото смутено се огледах. "Ще ти хареса, върви" - намеси се свекърва ми, заета да успокоява опечалената си леля - втората жена на починалия. Вече не издържах и попитах какво става с погребението и новината, че е приключило ме изненада. Оказа се, че по традиция на мъжко погребение присъстват само мъже и дори съпругите на мъртвия не могат да го съпроводят в последния му път. Бяха го погребали в същия ден след пристигането ни и аз се засрамих заради интереса ми, породен от желание да науча повече за церемонията. Тук погребват мъртвите без нищо. Ковчега представлява обикновен сандък а починалия е увит в бяло платно по което понякога изписват молитви от Корана. Когато го спускат в земята те развиват савана и той пада в нея съвсем гол. Традицията ми се струваше груба, но е призив към човешкото същество да не трупа в земния си път, защото нищо не може да отнесе отвъд. Вечерта на третия ден направиха Мевлюд - заупокойни молитви, които се изпълняват на третия, седмия и четиридесетия ден от смъртта на починалия, последвани от три и шестмесечен и накрая годишен, на който приключват. Раздава се храна на познати и непознати - знак за споделена тъга и почит. От всички присъстващи като че ли аз преживявах най - емоционално смъртта на чичото а в съзнанието ми изникваха стари български филми в които наемаха обучени оплаквачки за да се чува надлъж мъката и страданието. Всичко беше тихо, хората не говореха и поддържаха ежедневието си в труд и грижа към останалите живи.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...
_________________________________
Точна информация за манастирите в Кападокия и снимки от нета на почти цялата местност и на село Мустафа паша:
http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/cappadocia/index.htm
http://www.pbase.com/dosseman/capadocia_turkey