автор: khanas

Като поприближихме селото, на всеки две хиляди крачки ни чакаше човек. Покланяше се мълчаливо и тръгваше с нас. А в самата Егълница ни посрещнаха попът и чорбаджията. И те нищо не казаха. Само ни подадоха хляб и сол. Петър монахът пръв откъсна залък. И се прекръсти.
Прекръстихме се всички след него. Не и Димо. Нищо, Господ ще му прости. Видях, че на Шундола горят буйни огньове. Извиваха се и хвърляха искри към нощното небе. Не натам ни поведоха, а към Малката пещера. Напред вървяха момченце и момиченце. Едното носеше хоругва със свети княз Борис Покръстител, а другото – конска опашка, окачена на върлина.
По пътеката стояха стражи. Свеждаха оръжие като минавахме покрай тях. Не знам дали пред хоругвата, или пред опашката. Или пред наследника на българските царе.
Накрая стигнахме. Шуна си беше все същата. Скръстила ръце на гърдите. Наклонила глава, гледа ни някак намръщено, вятърът вее косата й. Широката отворена риза шуми и трепери като платно на лодка. До нея пред пещерата двайсетина души. Веднъж на сто години се събират такива заедно. Имаше яки мъже хайдути, запасали ножове и пищови. Имаше немощни старци, бледи, изпити, от тия дето все ги чакаш да умрат, а те още са живи. Имаше игумен на манастир, имаше костелив отшелник, даже и съвсем младо дяконче. Двамина или троица велможи. Ловец, облечен във вълчи кожи, горско чедо. И жени имаше – едри и страшни, накичени с разни муски и висулки, с пръстени и гривни. И с бели, червени вълнени нишки.
Съдии. Нямаше какви други да бъдат. Ето ги първенците на българския народ. Събрани от различни места, добили различна слава. Едни с ум, други със сила, трети с благочестие. В тяхна власт беше дали нашият монах става за цар, или не. Камък ми падна от сърцето – има кой да решава, не съм аз. И обърнаха се съдиите, първенците, та влязоха в тъмната паст на пещерата. Ние застанахме пред Шуна. Тя се втренчи в Петър. По-ниска беше, а отвисоко го гледаше. После се обърна към Докс и му кимна с глава. Все едно се познаваха от години. Той отвърна на поздрава и поведе наследника навътре след първенците. Шуна влезе последна. Нас ни оставиха отвън. Димо, Алтън Сирма и мене. Не мислете, че съм страдал, загдето не съм бил почетен. Не ми трябваше такава почит. Аз исках само свобода. За България и за себе си. Да ходя където си ща, да правя каквото ми хрумне. Без да се страхувам от турците. Но Димо беше заслужил да го повикат. Всякак беше заслужил. Сега си мисля, че Шуна нарочно не го събра със съдиите, да не каже някой, че го е направила не по разум, а от сърце, заради обичта си към него.
Останахме отвън и седнахме в тревата. А тя беше осланена, пожълтяла, готова за зимата. Съмна. Намериха се добри хора да ни дадат хляб и сирене. И мляко. Този път Димо яде, че не беше това чужда храна, а наша, българска. Слънцето бавно се качи на небето. После клюмна към залеза. Ние все седяхме и чакахме. Чакахме какво ще решат съдиите. Имаме ли нов цар или не. Имаме ли...
Месечината беше дебела и изпълнена. Като погача. Светеше. Измамно, лъжливо светеше. Нощем всичко ти изглежда по-голямо и по-велико, отколкото е наистина.
Излезе Шуна от пещерата и застана срещу Алтън Сирма.
- Върви! – каза й тя. – Върви да раждаш деца!
- Изгорена ми е утробата. – отвърна другата. – Не мога да раждам. Само мога да убивам.
Шуна я зашлеви по мъжки през лицето. Мене ме заболя, за Сирма не знам.
- Ти да не мислиш – викна самодивата. – че само с тебе са се гаврили, че само твоя баща са убили?.. Има ли жена, дето да не е пропищяла от турците? Щеше да се затрие родът ни, ако всички насилени българки биха спрели да раждат! Плодете се, правете деца! И чакайте. Ще дойде време за война. Ще се издигне пак пряпорец. Тогава елате. Убивайте. И умирайте. Защото ще има кой да ви смени. Вашите синове и дъщери ще поемат падналите знамена със силните си ръце.
- Обещаваш ли? – попита тихичко Сирма.
И получи плесница по другата си буза.
- Това е ми е обещанието! Да го помниш и знаеш. Болка ти обещавам. И мъка. И смърт. Но ти обещавам още, че твоята кръв ще пребъде. Ще дойде ден отново да се възвисят българите, и тогава не ще има нито страх, нито несправедливост, нито робство. Една светла и нова българска държава.
Обърна се Сирма, та изчезна в тъмнината. Изчезна. Ние с Димо само гледахме подире й. Какво да направим?
- Не бойте се! – рече ни Шуна. – Няма да я оставя. Сега елате с мене!
Знаех, че не бива, но пуста човещина, проговорих:
- Истина ли е, Шуно? Истина ли ще дойде това златно време за българите?
- Мълчи! – отговори ми през рамо тя. – Научи се най-после да си мъж. Мъжът не пита, той сам кове съдбата си. Ако си мъж – мълчи, пази си дъха за борбата! Ако си женско – върви и ти да раждаш!
Дали съм мъж – не знам. Но да раждам – не мога. Затова не се обадих повече.

Съдиите бяха седнали околовръст, някои на меки черги, други направо на камъните. В средата стоеше наследникът. Остави ни Шуна зад гърба му и отиде, та седна право срещу него. На най-личното място. А гледаше Петър първенците с недобри очи. Защото бяха строги. Нищо лошо не му спестиха. Добро може и да премълчаха, но лошото – не. И така е редно. Какво като е царски наследник? Тъкмо големците най-строго трябва да бъдат съдени. Чуйте ме, българи, строги съдии си търсете и въздигайте, ако искате да имате ред и закон. И ако искате държава. Инак чужди съдии ще храните.
- Много е млад! – рече един. – Откак България е започнала, все пати от млади царе. И добрува при старите. Защото знаят старите, че народу е потребно мир и труд, а не война и огън.
- От лоша клонка е. – продума втори. – Навремето предателят е бил хвърлян на кучетата, избивали са жените и децата му до крак. Даже и споменът за него да се изличи. А ние искаме цар да го правим. Какъв е тоя цар, внук и правнук на предател?
- И той е роб като нас. – каза трети. - Ние роби доволно имаме. Търсим човек, дето не е превивал гръб. Дето не е лазил пред турци и гърци.
- Беден човек аз за цар не турям! Бедният е алчен за богатство. Пази, Боже, слепо да прогледа! Трябва с пари да си живял, и да е живял баща ти и дядо ти. Да си претръпнал от жълтата отрова.
- Може ли да води войска, учен ли е как се редят държавни работи, дал ли е хляб досега поне на един човек?
Всичките рекоха по нещо. И никой не се намери готов да сложи короната върху главата на атонския монах. Короната, която беше изчезнала и не я знаехме къде е. А Шуна чакаше. Накрая се изправи тя:
- Така говорите, все едно сте наредили назад десетина багренородни князе и можете да избирате. Не ставал този. Вярно е. Но друг няма. Кусури му намирате. Прави сте. Има кусури. Но вие нали сте за това – да помагате. Или ви е по-добре под турците? Слушайте сега да ви кажа: Навремето Навуходоносор се побъркал и го изхвърлили при животните. Седем години ял трева като воловете, докато разбере, че властта не е негова, а му се дава от горе. Не за седем, за четиринайсет години ще го изпратя аз нашия при животните. Да се учи на разум и царуване.
И заби Шуна в Петър черните си очи:
- Държа в Родопа планина стадо от хиляда глави добитък. Овце. А ти ще си овчар. Лете ще ги гониш по баирите, ще търсиш добра паша, ще ги пазиш от мечки и вълци. Ще ги стрижеш, ще ги доиш, ще им помагаш да раждат. Зиме ще ги водиш на Бялото море. Ще плащаш данъци, ще се разправяш с бегликчии и еничари. За да разбереш и проумееш, че по-трудно се варди стадо от зли човеци, а по-лесно – от зверове. И след два пъти по седем години, когато се умиришеш на вълна и мляко, ще се върнеш тука при мене да дадеш сметка какво си приел и какво оставяш след себе си. По това ще те познаем ставаш ли за цар. Не е ли царят един прост овчар, който пасе овцете си? И пече на шиш рожбите им.
- Право ли думам, първенци български? – обърна се чародейката към съдиите.
Стана най-старият, поклони се и тръгна да излиза, без нищо да каже. И другите след него тръгнаха. Изпразни се пещерата. Останахме в нея четиримата – Шуна, Петър, Димо и аз.
- Трудна задача ти давам. – по-меко продума тя. – Много време ще похабим. Но няма как другояче. Ние търсим цар, император, василевс, а не урод. Трябва да знам жива ли е царската кръв у тебе. Не казвам, че е редно. Не казвам, че е справедливо. Едно знам – България, България!.. Прави си добре сметката, човече, ако искаш да царуваш! Пък аз ще ти дам добър другар – за опора и утеха. Избирай от тези, които те доведоха. Твоя воля, твое царство.
Хич не му беше по сърце това на Петър. Спаружи се като изсъхнала китка. Не е мислил да търчи след овците цели четиринайсет години. Ала що да стори? И обърна се наследникът към нас двамата. А Димо едва се крепеше на краката си, жълт-зелен. Не поиска да го оставим някъде да се оправи, все беше с нас. По всичкия път. Какво е претърпял, сам си знае. И кръвта от очите му още не се оттичаше, та бяха те червени и ужасни, като на върколак. Или като на болно дете. Чакаш го с кървави сълзи да се разплаче, пък той – не. Търпи. Ти плачеш вместо него... Мене какъв са ме видели – не знам. А дали са ме погледнали? И защо? Кой бях аз? С какво съм го заслужил?..
Рече Петър монахът:
- Нека е Димо! Димо избирам за другар.

Измолих да останат за Божич в Егълница. После да тръгнат. Дано позаздравеят на Димо раните. Но накрая денят дойде. Тръгнаха.
Шуна ги качи на магарета. Така влязъл Исус в Ерусалим. Не приличало на царя да се големее повече от своя Бог. Стоях навръх Шундола и гледах ги как се губят към Бялото море и зимните пасища. Право в душата ми ровеха нечии студени пръсти.
- Не тъгувай толкова! – утеши ме чародейката. – Ще си идва Димо два-три пъти в годината. Не го изпращам като помощник, а повече за съгледвач. Искам да знам що става с нашия княз и наследник.
- Ами аз?.. – промълвих. - Сам!..
- Не си сам. - отвърна тя. – С мене си. И работа има предоволно. Не се прави за ден и два въстание, царство. Трябват ни хора, оръжие, дрехи, оправия. И всяко нещо – с грижа и старание. Бавно, полека. Но за векове. Няма да усетиш кога ще минат годините.
- Струва ли си, Шуно? Наистина ли си струва тая мъка? Не можем ли просто да се махнем? Да избягаме от турците? Надалече. И да забравим.
- Да забравим, казваш?.. Няма да забравим! Няма да простим!
- Че защо? Нали прошката е угодна Богу? Простете на враговете си, за да бъдете простени и вие...
Шуна ме жегна с черните си зеници:
- Мислех да премълча, защото си твърде жалостив. Но нищо. Знай! Знай и трупай злоба.
- Какво да знам? Какво ми говориш?
- Онова момиче, дето сте го заварили да се къпе голо в изворите... Не, не ми се черви, а слушай нататък. Вече няма да се къпе. В гроба е. На парчета. Заклали са я тези, на които искаш да прощаваш. Гаврили се с нея. А е била непразна, носила дете в утробата си на два-три месеца. Димовото.

Край на Втора част.

Очаквайте Трета част "Царевград Търнов".