автор: lisiza

Господин Сабо привидно се зарадва на завръщането на Малката джапанка. В тъмния шкаф за обувки отново стана тясно и когато я окачиха на стената, донякъде се успокои, но само донякъде. Той тъжеше, че не му обръщат достатъчно внимание. В тази страна се интересуваха повече от джапанките. И Старият чехъл го канеха навън, а той не пропускаше да навре любопитния си нос навсякъде и важно разказваше какво е чул и видял. Дори превзетият Сандал имаше своите специални вечери, когато излизаше, придружен от облак ароматно ухание. А той оставяше сам и ненужен, защото, просто никой в къщата не носеше сабо.
Един ден Сабо се замисли над името си. Като оставаше сам, погледът му блуждаеше и откри библиотеката. Успя да се доближи до книгите от долния ред и да почете. Там стояха най-дебелите и големи книги. Отвори енциклопедията, потърси името си и беше приятно изненадан, че е популярно в Унгария. „Ето, откъде съм!”. След това откритие той започна да повдига глава и да изпъчва гърди, а останалите му се чудеха, че е весел, след като остава през деня напълно сам в тъмния шкаф.
Но Сабо можеше не само да чете, а беше и много наблюдателен. Самотата развива това качество, а той не се оплакваше от нея и се радваше, че съдбата го е наградила поне с него. Така той забеляза, че и чантите имат своето предназначение, както и обувките. Една от тях излизаше всеки ден и се връщаше натоварена с различни продукти. Това беше Пазарската чанта и той реши да се сближи с нея. Беше направил цял план, който му се въртеше в главата, особено през нощта, защото останалите, изморени от дневните си задължения похъркваха и от това страдаше неговото чувствително ухо.
В една сутрин, той направи комплимент на Пазарската чанта. Тя леко се изви, изненада се, но прие ухажванията му дотолкова, че един ден той просто се пъхна между два вестника и с тях попадна в нея. Така започна неговото пътешествие. Той не знаеше как да стигне до Унгария, но се надяваше на учения си мозък.
Но в тази сутрин, Пазарската чанта, която не можеше да чете бе объркала дните. Беше сряда и ходеха на рибния кей. Сабо не понасяше риба, но със закъснение го разбра, когато острата миризма го удари в носа. Пазарската чанта се стъписа, а той без да й благодари изскочи набързо и се огледа. Накъдето му стигнеше погледа, бяха наредени маси с огромни купчини лед и от тях стърчаха перки и опашки. Сега той съжали, че не може да попита никоя риба как да стигне до своята родина. Докато се оглеждаше, не забеляза куче с нашийник, което обичаше да си играе с различни обувки. То го захапа и се отправи весело към един кораб, после по неговия трап и стигна до каютата на своя собственик.
- Какво е това Джери? Пак си ми донесъл непотребна вещ, нали?
- Не съм непотребен, господине, аз съм също господин... – Сабо се обиди.
Но собственикът на кучето не го чу, а сложи в един книжен плик, повика юнгата и нареди да го занесат в трюма.
Въпреки протестите си, Сабо попадна в огромен, тъмен и задушен трюм. Не можеше да плаче, беше прекален горд, но сега би се радвал и на една сълза, ако можеше да прокапе от неговите нещастни очи. Огледа се, намери чисто място и легна.
Събуди се от нечие неприятно присъствие. Изтръпна. Над него се бе надвесил впиващ се поглед, докато разбере че принадлежи на един огромен и стар корабен паяк.
- Ти си нов! Не съм виждал друг като теб. Трябва да си призная, че си много странен, но като че ли ми напомняш за нещо или някого... - той са замисли, като мърдаше с пипалата си. И това беше доста неприятно за гледане, защото те, ту се приближаваха към Сабо, ту се отдалечаваха, но не го достигаха и той въздъхна с облекчение. Колкото и да не му харесваше паяка, нямаше друг избор и трябваше да му се довери:
- Аз съм Сабо, господин Сабо, с ударение на първата сричка. Търся родината си...
- Коя е тя?
- Унгария.
- О-о-о... - паякът се засмя, доколкото можеше да се смее един паяк – разбира се, това било, Уругвай!
- Не, не, Унгария! - но паякът не беше чувал това име, защото корабът имаше рейсове само до Уругвай и Бразилия.
- Точно така, ти сигурно си вещ на някой от танцьорите, които се качиха последния път. Да, да, те бяха шумни, все нещо търсеха, все нещо им липсваше и не ме оставяха дни наред на спокойствие, защото дежурният все надничаше тук, да не изчезне драгоценната им стока. Както виждаш, аз съм пазач на всички тези съкровища.
- Това те ли са? – Сабо се опита да се възхити и да е любезен на свой ред, но не видя нищо освен големи заковани сандъци.
- Да, заковани се, - каза паякът като проследи погледа му. - но това не пречи да си мечтая. Не знам какво има в тях, но мога само да се досещам по товарачите, които изпращат да ги вземат. - и той заразказва за наблюденията си, които бяха интересни и
Сабо се заинтригува от този забравен от всички корабен мъдрец.
В сладки спомени и приказки двамата не забелязаха кога корабът пристигна в Бразилия. Сабо се уплаши от непознатия бряг и дърветата, които не беше виждал преди.
- Сигурен ли си, че това е Унгария?
- Не знам къде е Унгария. Но сигурно, искаш да кажеш Уругвай? Наблизо е. А това е Бразилия. Много харесвам тази страна и престоите, защото ние мъжете, - и той засучи пипалата си много изящно. - имаме нужда от нежна компания.
Сабо присви устни. Той не познаваше любовта, а сега повече се интересуваше да намери родината си.
Той слезе на брега. В суматохата вече никой не му обърна внимание и се смеси с тълпата на кея. Довери се на инстинкта си и я последва. Тя го отведе на един огромен площад. По края бяха наредени малки сергии и продавачите подвикваха след всеки минувач. Той не разбираше какво казват, а и паякът го бе научил само на една бразилска дума - карнавал. Любопитството му надделя и той застана до една маса, отрупана с шарени неща. Загледан в невижданите досега дрънкулки, не разбра как две ръце го хванаха и му се зарадваха.
- Ето, това е нещо, което ще мога да продам! Само да го украся. За карнавала. Учителят от първа школа по самба ми се довери, че е по-нисък от учителя от втора школа, а с това, само като му направя двойник ще стане дори по-висок от съперника си. И е много подходящ за украса, нали Розалин? - той се обърна към едно момиченце, което решеше косите на кукла, точно толкова висока, колкото и самото дете.
- Да, татко. Ще стане чудесно допълнение към тоалета! Може ли да подбера пайетите за него? Познавам вкуса на синьор Бисат.
- Добре, моето момиче.
Детето се зае и сред неудоволствието на Сабо, когото не чуваха, го украси с пайети и пера. Учителят от първа школа не закъсня и с възхищение остави по-голяма сума, на колкото се надяваше бедният обущар.
Така Сабо попадна при танцьорите, за които вече беше чувал, но не знаеше, че на другата сутрин ще попадне в прекупвач. За щастие той не знаеше и за намеренията на новия си собственик и се радваше на карнавала, мислейки, че може би това е по-хубаво място от търсената от него родина.
Цяла вечер той бе на първа линия и всички се кланяха на прекрасния танцьор. От това Сабо леко си възвърна самочувствието и попиваше от атмосферата около себе си. Не разбираше смисъла на танците, но се зарази от непринуденото веселие и започна да танцува толкова ловко, че всички се учудваха на майсторството на учителят, а той не издаваше тайната си, че се дължи на чудноватата обувка.
След многото танци учителят се прибра в една скромна колиба на плажа и Сабо със закъснение видя, че е рибар. Но това нямаше никакво значение. След като вечерта бе дала уважението си към него на целия град и бе спечелил надпреварата. В момента искаше само да затвори очи и да се наспи, но рибарят го сложи в една чанта, която много му заприлича на пазарската чанта у дома и го отнесе към кея.
Прекупвачът го разгледа и каза, че ще му даде малко пари, а вътрешно се радваше, че може да го предложи на туристите, които тъкмо слизаха от големия кораб. Само го изчисти от праха, леко му напудри перата и лъсна пайетите. Беше готов за продан.
Туристите не закъсняха. Бяха японци с много фотоапарати. Сабо не можа да се предпази от техните светкавици, главата го болеше от недоспиване, но усети настойчив поглед.
- Много е красив! Вземам го за сувенир!
Преди да се усети, Сабо попадна в чантата на един японец, и колкото и да беше обезпокоен какво го очаква, заспа и спа през цялото пътуване.
Когато отвори очи, ахна. Беше в шкафа за обувки в стария си дом, а около него се суетяха сестрата на Малката джапанка, Старият Чехъл и превзетият Сандал.
- Всички се притеснихме къде си се изгубил, а ти си бил на модно ревю!... - Сандалът прихна, като го видя целия обкичен с пера и пайети.
- Какво ревю? Пътешествах! - но никой не го слушаше.
Останалите, заразени от смеха на Сандал също се смееха с пълна уста, защото от смях му отлетя малката кожена каишка. Той я притискаше силно с ръце, но като не можа да се сдържи, тя се напрегна и пръсна по шевовете и нацепи на малки дупки. Така присмивайки се на стария си другар, самият той заприлича на ветеран от модните подиуми.