автор: secret_rose

Моят Изток притихва смирен
след последния вик на мюезина.
Под воала на утрото в мен
седем ноти напяват Еклезия.
Стъпвам боса... и в тъмна земя,
а по нея пилеят мъниста
пет девици (и сякаш сама
най-безименна вдишвам от чистото).

Твоят Изток за миг е смален
и опира чело до земята.
На килимите пъстри, до мен
те описва - две срички от злато
и улавяш най-бистрия лъч
в мекотата на дива коприна...
За дванадесет арки си ключ,
ако аз от света ти отмина...