автор: ANTARAH

...има четири типа хора. По-точно - имаше. Едните са идеалистите. Те са най-малобройната група, но при всеки природен или обществен катаклизъм изпъкват не с броя, а с качеството си. Те са революционерите, идеолозите, съзидателите на всичко ново. Те са възкресителите на погубеното.
По-многобройна от тях е групата на кариеристите. Мястото им е зад гърба на идеалистите и зад паравана на идеите. Те са администраторите, зъбните колелца на обществената машина, рутината и ежедневието на цивилизацията. Те пишат законите и правилата на играта в политиката, бизнеса, науката...
Друга група са реалистите. Те нямат смелостта да излязат пред тълпите рамо до рамо с идеалистите. Нямат и търпението на бюрократите да организират, спояват същите тези тълпи. Но те са нужният коректив, опозиция, критичен разум. Без тях Държавата не би излязла от авторитаризма на Средновековието и не би надживяла рая на бюрокрацията – тоталитаризма.
И четвъртият тип хора, преобладаващата част от човечеството са оцеляващите. Те издигат на пиедестал и приковават на кръстове първите. Подчиняват се или разстрелват вторите. Повтарят казаното или прочетеното от третите и понякога ги убиват с камъни. Те са тялото на стоглавата хидра, каквато всъщност е човешката цивилизация. Главите падат една след друга за да изникнат на тяхно място нови, но тялото е безсмъртно. То е вечно!
И всяка една прослойка има своите гении. Квадрат на общественото битие, определен от Айнщайн – Берия- Видал – Ганьо. Нелепият четириъгълник, ограничил човешката претенция за разумност А-Б-В-Г...
Седя си сега в люлеещият се камъшитен стол пред пращящата камина, пуша, разчесвам черната козина на Анубис и се опитвам да проумея посфактум що за човек бе Петер. Незабележим в тълпа, хладен и малословен насаме. Премеждията и бедите като че ли го отминаваха без да го засегнат. Около него се усещаше някакво, сякаш антиентропийно поле, което го предпазваше и вдъхваше респект на останалите. А аз го усещах като хладен, среднощен бриз.
Почти нямаше белези по мършавото си тяло. Веднъж го попитах за най-тежката травма през живота му и той ми каза, че като дете си бил изкълчвал глезена. Присъствах на случай, когато без да се замисли влезе в рушаща се сграда за да измъкне баща си при един от последните по-силни трусове, доста години след като се срещнахме. Секунди след като се втурна през разкъртения прозорец, трегерът над него поддаде. Бяхме го отписали вече, когато като зъл дух се появи на вратата, метнал Йон на гърба си като гергьовско агне. Когато стигна до групичката ни цялата сграда почти беззвучно рухна!...
Беше невероятно силен и издръжлив. В същото време не познавам по-голям егоист от него. След смъртта на баща му заскита като чакал сред руините. По цели месеци получавахме само предавани от уста на уста полулегендарни истории за подвизите му. И после, в някоя нощ той се промъкваше в Каньона с лисичи стъпки, помъкнал на гръб я сандък с медикаменти или наръч с автомати, или компютър с клетъчен телефон. Стоварваше ги в краката ни и потъваше нейде в мрака. После изпадаше за ден, два, седмица в страшен, безсънен запой и се въргаляше в безсъзнание по улиците. Докато не преглътнеше заедно с алкохола и всичко видяно и насъбрано при последното му скитане. И в някоя мъглива сутрин просто изчезваше на някъде...
Почти не говореше. Някои от нас дори си мислеха, че за тези години не е научил български, но това не беше вярно. Просто мразеше думите. Така, както мразеше живота си. Защото отдавна бе разбрал, че някаква сила го закриля. И Петер водеше собствена война с този негов бог на оцеляването . провокираше го, изпробваше могъществото му...
От години не съм чувал нищо за него. Просто една сутрин си тръгна полу-трезвен и повече не се появи. Но съм сигурен, че е жив. Че продължава нейде из Пустошта своя двубой със Съдбата на смърт. И понякога ми се привижда прегърбеният му, върлинест силует. Или дочувам сред писъка на вятъра носовото му боботене...


Тръгнахме четиримата – аз, Йон, Петер и Анжелика. Препъвахме се в остатъците от коли, крайпътни дървета, люспи асфалт, които бяха разхърляни навсякъде сякаш части от „Лего” разритани от разбеснял се хлапак. Ослушвахме се мълчаливо за стенания и викове. И проверявахме всеки що годе запазил се автомобил. Измъквахме от изкорубени, усукани, като че ли хилещи ни се насреща багажници одеала, постелки, дрехи, аптечки, сандъци с инструменти и на малки купчинки ги складирахме върху тук-там белеещият се все още пунктир на осевата линия. Намерихме четири маски за обдишване с малки бутилки сгъстен въздух и ги използвахме при преминаването си покрай димящите пепелища, стелещи около себе си сажди, бензинови изпарения, мирис на изгоряла гума, отрови... от време на време край нас експлоадираха резервоари, срутваха се овъглени камари с метално дрънчене, хрущяха под краката ни стъкла.
Вятърът се усилваше, пищеше злобно и търкаляше срещу нас всевъзможни боклуци – хартии, бурени, парчета плат и найлон. Детска шапчица се замота в краката ми. Над главите ни прелетяха гарвани с прокобни крясъци, усетили мирис на кръв и разлагаща се плът. Избягвах да поглеждам в купетата на колите от страх да не разпозная в овъглените останки хора, с които съм бил близък или съм срещал в предишният си живот. Същото правеха и другите трима. Може би опасявайки се да не открием сами себе си в приведените над седалките, проснати пред вратите или изхърлени през прозорците полуовъглени скелети. На места като повредени кукли, сред тъмнеещи се локви засъхнала кръв лежаха трупове, избегнали огненият ад, но застигнати от разбеснялата се стихия на земетресението.
На около стотина метра от автобуса открихме първият оцелял – двадесетина годишен младеж, приседнал кпай задницата на тъмносин „Форд” и положил върху коленете си главата на момиче с обезобразена от огън и кръв лява половина на лицето. Немигащо се бе втренчил в конвулсиите, разтърсващи девойката при всяко вдишване и издишване. Вдигна поглед към нас – умоляващ, неразбиращ. Йон приклекна до него и стисна раменете му. С пресъхнали и напукани устни му заповядах, използвайки Гласа:
- Стани! Трябва да ни помогнеш!
И той като хипнотизиран се надигна, полагайки внимателно главата на приятелката си на земята и прикрепян от Йон.