автор: secret_rose

Беше някаква люлка, почти като детска
а наоколо - малки цветя нацъфтели (две гравюри в сърцето ми, или пък фрески..) и танцуващи пръстчета - панделки бели. Под ресниците, скрити, потропваха ноти, петолинната гръд разпиляваше звънкост и съвсем като в приказка чувствах, защото тази блузка бе толкова, толкова тънка... Не покриваше даже и миг от духа му разделил световете на бивши и бъдни. И под меката тъкан, искра от греха ми залюляваше клади, пречистено върнати.
После... някак небето невидимо стана. Той изчезна... а аз се родих под тревата. И съвсем като в приказка, чудна, видяна, с две крилца медоносни пребродих земята си, и макар да не бях от вълшебното ято и да нямах и струна от тайните лири всеки път щом си спомням райето, когато... някак роден е толкова, толкова свиден... И в далечния смях ми е истински близко, с малко гребенче слънчева обич ми реше непокорните къдри, подели към Изток онзи поглед смирен, непознат, и обречен. И в света на езана и белите роби днес аз нямам сърце за човешка отплата, само стиска райета, искрица и гроб. И безкрайност от люлчина звън в необята.