автор: rafikah23

Вглеждам се в очите ти. Сиво-зелени, никога не мога определя цвета им.

В мислите си прекрачвам с теб прага на един отдалечен дом.
Ухае на дърво, на прах, на уединение. Вдъхвам го дълбоко, непознат ми е, и ти си непознат, и толкова различен от мен, както винаги си бил, и все пак те познавам, допускам, подчинявам ти се. На теб мога да се подчиня.

Слънцето наднича през един запрашен прозорец. Пием кафе на сенчест чардак, тишината е прохладна, спокойна, несмущаваща. Слушам те, поглеждам те в очите, влизаш в душата ми, уверявам се, че всичко ще е наред. Подчинявам се.

Вечеряме в стар ресторант. Масите са покрити с карирани покривки, сервитьорът леко накуцва, на панталона му има не едно и две петна. Следя те мълчаливо как палиш цигара и мълчиш. Подчинявам се на тишината ти. После танцуваме много бавно, а вятърът се усилва и се опитва да открадне покривките от масите. Но те са здраво закрепени, единственото, което отлита, е пепелта от цигарата ти.

Неловко ми е, бъбря безсмислици, защото зная какво следва.

Въвеждаш ме в лек полумрак и се започва онзи танц, за който и двамата отдавна сме готови. Приемам те, подчинявам се, не зная дали е хубаво, толкова е неочаквано различно. Четеш ме като за първи път – на глас. Ръцете и устните ми искат да те притиснат, захапят и смачкат, но спират сами себе си, не бива да оставям следи.

Пътуваме в мълчание. Ти караш по обичайния си спокоен и уверен начин, много бавно, удължаваш аз-и-ти-заедно, леко си приведен - да ме чуваш по-добре. Усещам непознатия дъх на кожата ти, искам да прокарам пръсти през острата коса, да очертая устните ти. Страхувам се от теб. Винаги е било така. А не съм преставала да усещам, че там някъде за мен тлеят светли въглени, които ме топлят с премерени жестове, внимание, разбиране, мъничка помощ, умерена грижа. Дали могат да се разгорят, не зная, вероятно горят за други хора, да, със сигурност, но….не мога да предвидя. Ти никога не ми даде да разбера.

A има неща, които не знаеш.

Не знаеш колко пъти съм те викала с мисъл и ти си идвал след часове, най-много ден. Случайно?

Дали някога ще ида в този дом, в който ухае на дърво, на дъб, на прашна топлина и мъх, на непозната сила, която може да ме подчини? Ще свиквам ли с аромата на кожата ти, докато танцуваме в стария ресторант и потръпваме от есенния вятър, ще усетя ли вкуса ти (солен и горчив), ще викам ли, ще се стопя ли от разочарование, ще кънтя ли от пустота, ще те видя ли такъв, какъвто си и какъвто от време на време надничаш иззад плътната стена на сдържаната дисциплина, ще те отегча ли, ще си тръгнеш ли, ще ме смажеш ли, ще се промениш ли, ще ме счупиш ли….или аз теб?

Не знам. А може би няма нужда от никое от тези неща.
Дори от това да знам.