Тъжни залези няма, поете...
Има само тъгуващи хора.
Не рисувай и днес във небето
кървав залез, спластен от умора.
Не рисувай със поглед тъгата си вечна,
нека залезът малко почине...
Наметни раменете си с празнична дреха
забрави, че ме има... Прости ми...
Забрави, че по залез прелиствахме книгите
на тържище, под тенти червени
и (преди да си иде) любовно намигаше
слънчев залез. На теб и на мене.
Не тъгувай, недей. Мене вече ме няма.
Не рисувай тъга по небето.
Намери си... Дочакай нов залез за двама.
Тъжни залези няма, поете....