автор: bilqna_popova

Няма да ти простя нежната смърт тая вечер.
Как ме уби невинно и ме погали:
„Мъртва си.”
Поклон пред кралицата!
Не си виновен, че си жесток.
Виновна съм, че ти вярвах.
Кралица, но все пак простосмъртна.
Вали маргаритено.
И аз ти прощавам.
Че не си бил за мене.
И аз не бях истински твоя.
Някъде в далечината на нашата среща
си спомням лудата вяра, че е любов.
Че е любов, любов…
Чувам как го повтаряш.
Дъждът чака да си кажа последните думи.
Преди да почне пороя.
Върху сърцата на двама нещастни.
Върху живота на двама безумци.
Истерично отдалечаващи се,
прегърнали всичко свое.
Жалко е. Жалки сме.
И не че ми пука,
но за твоя утеха:
никой друг не го знае.
И желанието да се изповядам дори ми отнеха.
Спря да вали маргаритено…