автор: secret_rose

Преди безкрайно много време хората били щастливи и не познавали тъгата. Те живеели в други пространства а домовете им били прекрасни златни балони.
Поемали божествена светлина през най - горната си чакра, а през най - ниската я изпращали към всички, които имали нужда от нея, разменяли я помежду си и се къпели в нея. Живота им бил един непрекъснат процес на щастие и напълно достатъчен, те били отворени, а домовете им - златните балони, бил самия Бог, любовта му. Докато един ден един от тях не поискал да се погледне, да види какво е. На стеничката на златния му балон моментално се появило огледално стъкло. Поискал да види още, появило се друго стъкло, после още едно и още... Облепил си целия балон от вън и отвътре с огледални стъкла. И се видял - красив и божествен, какъвто наистина бил. Но вече не можел да гледа навън, само отразявал онова, което било останало в него. Не можел и да поема светлината заради стъклата, макар тя да опитвала да го достигне. Другите видели щастието му и го последвали. Облепили и своите балончета с огледални стъкла и заживели в тях с усмивка, забравяйки за светлината... След време божественото огънче в тях се смалило и изгаснало, чакрите се затворили, човекът се втвърдил и потъмнял от липсата на любов и вече нямало как да поема или пропуска. Никъде по света не останала истинска живинка, света бил мъртъв. Огледалата отразявали самия човек отвътре и мъртвия свят отвън. Изкуствената светлина полепвала по стъклата и ги заздравявала. Настъпила безкрайна тъга. Един ден един от тях се пробудил и започнал да търси живота, който сам бил погубил. Заблъскал по стъклените огледала, едно се пропукало, Бог откликнал на вопъла му и му изпратил спасителен лъч. Човекът счупил още едно огледало и светлината се разширила. Изпотрошил многобройните стъкла и стени, и когато не останали, започнал да пробива натрупаното вътре. А любовния поток на Бога придържал треперещата му ръка докато не се превърнал отново в канал на светлината. И я насочил към другите...
Един по един стъклените затвори се пръскали на парчета и хората се връщали към своето първоначално занимание - да предават нататък. Искали да спасят всички, защото знаели - докато не бъде освободен и последния от тях, златните балони нямало да се образуват отново. Днес към земята се спуска невидима светла верига от освободени, които достигат най - високите небеса, достигат самия Бог, а долу на земята който успее да я види разбива стъклените си стени с нея. И тази верига ще бъде жива и няма да прекъсне своето дело до последния Атом, спящ в стъкления си свят. Защото Ендура не е края на тъгата, Ендура е началото на труда за спасение на другите.

_____________________________________________

Приказката е превод/преразказ

Ендура* - Термин при катарите, с който се означава пътя на разрушаване на егото в смисъла на словата: “Този, който загуби живота си за мен, той ще го намери”.