автор: secret_rose

Под тъмния качул на тази вяра
изгасва и поредния ми поглед.
Сърцето ми, като земята старо
затихва и последната си роля
проникнато от тежката отрова
(в различни светове-елей небесен)
и устните... подели песен нова
мълвят словата му, без-интересни.

Разтварят мигове ръцете плахи,
нозете са безименни колони.
Небетата, родени в страх
без страх се ронят.И се ронят.
Ронят...
И възлите, заплетени в ума ми
попиват в палица, безмерно вярна.

Води ме.
През земята. Към Дома ми.
Под тъмния качул съм тиха давност.