автор: LeoBedrosian

На вън вали дъжд. Небето се е захлупило и се сърди. Защо ми се сърди? Какво съм му виновен за да ми се сополиви и да реве със сълзи? И на мен ми идва да ревна, че и да завия от болка и тъга. Хей тъй без особен повод, ама се сдържам. Нали съм мъж, трябва да се сдържам. Тъжно ми е като на времето, а на работниците не им е тъжно. Нямат време за такива чувства и усърдно бутат къща.

Бутат къщата, която мирно си седеше от другата страна на улицата. Седеше си и се рушеше сред бурени и бръшлян. Рушеше се и на никой не пречеше, а сега я бутат. Бутат къщата, а сякаш рушат сърцето ми, душата ми събарят. И не че имам повод за такъв сантимент. Нямам, но ми е тъжно и плача за къщата. Колкото повече изчезва, толкова повече ме наляга мъка. Мъката ме души като стоманена примка, стегнала врата ми. Пада керемида, примката се затяга с милиметър. Пада друга, скърца стоманата и дъхът ми става по-плитък, накъсан.

Опитвам се да извикам, да ги спря. Какво ви направи клетата къща, спрете за бога! Кой дявол ви изпрати да осакатявате спомените, да погребвате чувствата! Никой не ме чува, не спират. Или се правят, че не ме чуват. Почват да разграждат зидовете, тухлите да събарят, подлеците. Обречена е старата къща, а с нея съм обречен и аз. И двамата сме на изживяване. Усещам, че като падне и последната тухла, като отместят и входния камък ще предам и аз богу дух. Като стария герак ще пукна заедно със столетното дърво. Един червенобуз левент с жълта каска размахва огромен чук, както сина на герака размахвал секирата. И хич нехае, че с къщата убива и мен. Убива ме със всеки мощен удар по крехката колона.

Какво толкова ме е еня за някаква стара полуразрушена къща? Питам се и се опитвам да нехая и аз. Да я бутат, мен какво ме засяга това!? Да, ама ме засяга. Не е въпрос в старата къща. Въпросът е в отиването на старото, на носталгията, на отколешната красота. И в идването на бетона, стъклото и прагматизма. На грозния и студен бетон. Бездушен, безличен и грозно-удобен. Затова сигурно ми е тъжно и рева като малко дете на което са му счупили любимата играчка. А най-големия цинизъм е в дъжда дето вали и не може да спре онези мискини. И те продължават пъкленото си дело и бутат. Даже чувам песен, че пеят. Какъв цинизъм. Бутат къщата, която е приютявала бащите и дедите му в студ и пек и пеят "Градил Илия килия". Извиквам сякаш отделят лявата ми ръка и се захващат с дясната.

То се вижда, ще си идем с клетата къща. Ще мине време и никой няма да си спомни за нас. На нейно място ще се възвиси модерна железобетонна кооперация, а на моето ще дойдат модерни, образовани, делови и цинични млади хора. Диалектика. Но защо тогава плача? Какво ще променят сълзите на небето и моите? Сега разбрах, ще напълнят реките, те ще се влеят в морето и мъката ни ще подържа водния баланс на света. А без вода няма живот. В това е смисъла.