Попитах веднъж:
- Учителю, защо човек забравя? Защо сме наказани да разпиляваме спомени, чувства, изживени мигове, срещи и хора?!
Той замълча няколко мига и после с усмивка започна:
- Човек е пътник, пилигрим по пътищата на живота. Още преди да е проходил на краката си, той вече пътува и опознава света около себе си. И като всеки пътешественик, той тръгва на път с една торба багаж. Родителите му слагат в тази пътна чанта здраве и любов. Приятелите, учителите, прочетените книги също пълнят в нея спомени, знания, чувства. Аллах притуря и той багаж – вяра и милосърдие. Самият човек по време на странстванията си постоянно добавя случки, мисли и чувства. Идва момент, в който товарът става непоносимо тежък. И напъваш мишци, превиваш кръст, започваш да чувстваш живота като тегоба. Багажът ти те принуждава или да спреш на едно място, за да се заровиш в миналото и пясъците на спомените си. Или да продължиш напред, като започнеш да изхвърляш от торбата частица по частица, парче по парче от събираното от теб цял живот. Вадиш едно – притуряш друго. Но продължаваш напред! Ето затова забравят хората!
- Но така ние губим много скъпоценни мигове, изживявания, чувства, които могат в бъдеще да ни потрябват!
- Така е, но не съвсем! Всяка книга е товар от спомени, които не могат да бъдат изгубени! Всяка изречена дума, споделено чувство е прехвърлен товар! Багажът, който си разпилял по пътя може да е взет от някой друг, идващ след теб. Просто го потърси в хората и предметите край теб. Което е изгубено може да бъде и намерено !