автор: krasavitsa

Не спря мляскането в поднебесната трапезария…
много са по тези земи ядачите.
Ядат и пият, облечени в нови дрехи,
все някой някого изяжда,
дъвчат челюсти, уста мазни облизват
и звуците им грозни никога не заглъхват.
Вторачили се в пъповете си,
нийде другаде не поглеждат,
а и да погледнат, не виждат.
Уж слушат, но не чуват.
Уневестили глупостта за себе си,
с юмрук бършат потно чело
и се потапят отрадно в душевен мрак.
Не разпознават благоуханието на добрите дела,
нито помислите, от които изхождат.
Бягай, дете, пустиня е земята им,
слънцето всуе я огрява
и само бурен роди полето на времето им.
Внемли словата ми
и бягай от тия,
що са силни на думи, но най-паче лъжовни.
Обърнеш ли се назад,
мъртвост на солен стълб ще те застигне –
вой и скърцане със зъби на онези,
що с лутане вековно се хвалят,
към Господа люти закани отправят,
децата им гладни плачели,
а те от кръчмите не излизат.
Всичките са трудове за гърлото им,
а душите им погинаха.
До небето е хленч и мрънкане,
но как, глупци медоусти
смисъл в това намерихте?
Падахте в греха, парихте се,
мигар за още настоявате?
Изпружили сте се блажено в глупостта,
затуй станахте от губещите.
Много храна има на нивата световна,
виe пак към бурен посягате.
Не редете слова лъжовни
и не убийте разума в себе си,
че пак ще седите на глупави задници и ще чудите се.
Уф и на вас,
и на това, на което служите!