автор: aleko

Най после! Вече съм в Австрия с надежда да започна работа като бял човек.
С редовни документи, осигуровки, отпуска, допълнителна коледна заплата и заплата за отпуск и всички останали екстри, които ги има в една „бяла“ държава. Братела е художник, ползва (безплатно!) ателие в една бетонна фабрика, има уважението на собствениците и аз съответно се надявам да се възползвам от връзките му. Въпреки опита на шефовете да ме отдалечат (сигурно предполагат, какъв капан им готвим), аз се навирам непрекъснато в очите им, преинсталирам програми на компютрите, ремонтирам принтери, показвам усърдие навсякъде, където ме помолят (или поне където предполагам, че мога да свърша нещо), и то безплатно... Като услуга за приятели на братлето. Съответно, което не разбирам, той ми превежда.
Кандисаха! Въз основа на документите ми ми предлагат работа като „електроинсталатьор“ (на български ми звучи много смешно). Чакам малко повече от месец за да не намерят подходящ австриец за работата и с благоволението на бюрото по труда започвам така желаната и очаквана работа!
Ден първи. Никой не ми е казал, кога трябва да отида на работа. По подразбиране... Да, ама не. Всички започват в седем, моя милост отива в 7:30. Пристига една издокарана Фрау, да ми обясни какво да правя. Ядец! Не разбирам и дума. Немският и няма нищо общо с този, който сме учили. Явно не е внимавала в час, та говори толкова неразбрано. Накрая ме хваща за ръка, повежда ме, връчва ми една строителна количка, метла (около метър широка с твърди пластмасови косми), лопата и шпатула. Трябва да чистя. Къде? Юберал*! Да ама тази дума не си я спомням. Показва ми наляво, надясно, напред, назад, навсякъде. Разбрах, но за всеки случай попитах каво значи „юберал“. Отговори ми с много подходящ пример – това е целият плац, цялото предприятие, целият град, цяла Австрия, целият свят... Разбира се, аз трябва да помета само плаца. Когато попитах за какво ми е шпатулата, показа ми нагледно – във фугите на бетонния плац имаше покарала тревичка. Юберал. Нежна, млада, слабичка. С шпатулата започна да рънчи сантиметър по сантиметър, да я вади заедно с пръстта, която се беше натлачила. Никъде не трябва да остане и спомен от тази зеленина (поне до следващия дъжд). Огледах се озадачено. По най-прости сметки – плац около 200 на 300 метра, върху който са построени две около двестаметрови халета и едно стометрово, в единия край на което е въпросното ателие. Надали ще смогна и за цял ден.
Грешка! Три седмици. Стотици колички пръст с трева, пясък, мозайка и чакъл. Електроинсталатьор... свобода... тринадесета и четиринадесета заплата... бял човек...Кръст, гъз, гръб, корем, крака и ръце... Нямаше нещо, което да не ме боли. Като се прибера, заспивам на стола. Метлата и до сега ме стряска насън. Мазолите се спукаха, покараха нови, и те се спукаха...
Е, всеки кошмар си има край. След метлата вече всичко беше леко – наливането на бетон в нестандартни форми, почистването на стоманени форми от бетона, нареждането на 50 килограмови плочи на палети, не повече от 30 тона на ден, работата на пресата, на шлайфа (нали тези плочи трябва и да се полират), на циркуляра за рязане на стъпала... За една година станах бял човек. Юберал!


*юберал - навсякъде