автор: secret_rose

Когато след дъжда се проясни
и плъзнат по полетата овчиците,
овчарчетата си надуят свирките
и в небесата се яви дъга
до моята колибка се върни
за да нахраним тихомълком птиците
дочакали разчупването в хляба
от неговата водеща ръка.

Свали обущата, и остави тоягата,
тъй нежната трева да те обгърне
и края на тъкана ти плащеница
да се измие в чистата роса
и в ласката на алените макове...
Когато проясни, ще се завърнеш ли...
да споделиш солта си, и трошиците...
и розовата си сълза...
родена от сърцето на Аврора.

Когато след дъжда се проясни...
Когато няма да сме вече хора.