автор: dedenze

36 часа път до Париж с автобус, са изпитание за напълно, здрав човек. За мене, явно беше доста повече. За първи път отивах на гурбет и чорбаджията спести 50 евро от самолетния билет. Висях на една от парижките автогари на 4 нива и не смеех да мръдна. Автобуса пристигна по разписание, явно ме бяха забравили, а пари за “роуминг” нямаше.
Срещу 2 евро, склоних един от шофьорите, да се обадя по неговия телефон и най- после ме взеха. Като компенсация, в малко “капанче”, вечеряхме на хълма на мъчениците - Монмартър с отличен изглед към целия град. Вечерята и бирата ми се сториха превъзходни, бях изял и изпил по дългия път всичките си запаси. С периферното зрение, зърнах сметката от три мой пенсии за 4 човека и разбрах, че съм в Париж.

На другия ден започна строителната епопея. Тук живееше доведения син на работодателя -Пепи. Беше му купил стара, двуетажна съборетина, която трябваше да превърнем в модерна къща. На улицата имаше контейнер за отпадъци и табела с подробно описание на разрешителни и срокове за ремонта. Още при първият оглед, ни се изправиха косите- къщата беше без основи и почти без бетон. Стените - смесица от хоросан, тухли, парчета керемиди и камъни. Първобитна ел. инсталация и водопровод с оловни тръби. Предположихме, че е строена по време на френската революция. По- късно констатирах, че повечето стари сгради в Париж са в подобно състояние, добре че зоната не е земетръсна. Работата вървеше трудно, от България пристигна ТИР с материали, но не беше достатъчен. Пазарувахме от най- близкия магазин за строителство, но стоките се оказаха напълно различни. Вместо полипропилен за В и К – медни тръби ; Гипс картон и арматура – принципно различна; Електро – напълно различно; Вар, мазилки, цименти- съвсем други с особени свойства. Мислех, че Англия е най- консервативната страна, в техниката, това е Франция. Никакви евростандарти, собствени строителни материали и норми. Обиколихме няколко близки къщи и строежи, да се ориентираме, какво се изисква. Цял труд може да се изпише по въпроса, просто казано, няма почти нищо общо с нашето строителство и в никакъв случай не е по- добро и технически издържано. Работехме по 12 часа и се опитвахме да спазим френския стил. Чорбаджията, не беше от голямите изедници и се стремеше да ни покаже и забележителностите на Париж. За съжаление, след толкова работа, едвам ходехме и в главата ми звучеше Марсилезата. За тези, които не са били там, ще напиша няколко думи.

Град на голяма площ, почти равнинен, без ярко очертани граници. Един от най- спъпите за туристите град в света, реална печатница за пари от всичко. Чист, с много зеленина и постоянна поддръжка. Ниско, еднофамилно строителство. Не може да се кара с превишено скорост, защото почти на всеки 100 метра има градинка с кръгово движение. Край училищата сутрин и следобед, хора със сигнални облекла, помагат на децата да прекосят безопасно улиците. Разделно, доброволно събиране на отпадъци без нарушители на порядките. Свещено животно – котката, храни се, прегръща и целува от всички, за малтретиране сигурно се лежи в затворите. Контактна, етична и дружелюбна нация. Националисти – всичко родно е най- добро, независимо от реалностите. Казват, че вкус приятели няма, затова мнението изразява моето разбиране и цветоусещане. Основен архитектурен стил – барок. Основно вероизповедание – католицизъм и протестанство , в града има десетки, световно известни, базилики и катедрали. В него живеят много негри и мюсолмани, заради колониалната политика в миналото. Гордостта на Париж – Айфеловата кула, независимо от ефектното осветление е доста безвкусна, същото се отнася и за дизайна на входовете към метрото (който парижани си ги приемат, като произведение на изкуството) и пр…. Дизайна на колите им, особено стария Ситроен, също не са във водещите класации. Сред карето на масивната барокова сграда на Лувъра, са направили една смешна, остъклена пирамидка, която приемат като нещо впечатляващо. Начина на придвижване в изложението, изкуствено е свързано с много преходи и изкачвания, не е възможно с едно посещение да се види всичко. Виж картините, скулпторите, и хилядите култови и скъпоценни предмети събрани тук от целия свят са уникални. Париж – градът на модата, според мен, не е заради качествата на местните дизайнери, по- скоро заради способността на французите да обожествяват родното и средата в която живеят. В това, явно са много убедителни, щом успяват да я наложат почти на целия свят.

Живяхме в три и посетихме десетина къщи, докъто построим дома на Пепи. Най- голямото ми учудване беше, че в тези домове, единственото място където може да се измиеш и изкъпеш е ваната. Трябва да се внимава, защото наоколо винаги има дебели мокети, килими и дървени ламперии. Понятия като отделен душ и биде, не са им познати. Ако вършат някаква по-мръсна работа, не се срамуват от вида и дрехите си и свободно си ходят навсякъде, демонстрирайки работливостта си.
Храната и бирата са скъпи, по- евтино е виното. Френският хляб е ефирен и
не засища. Общите работници, постоянно молеха за брашно и мая, сами да си изпекат нашенски хляб. Водопроводната вода не става за пиене, а местната “минерална” има солен вкус. За месец и половина, всички свалихме по няколко килограма, разбрахме защо французите са слабички и елегантни. Мечтаехме за дома и нашата кухня, носталгията ни тормозеше постоянно. Един ден от всяка седмица, парижани оставят непотребните си вещи на улицата, ако си по- беден може да се обзаведеш почти добре. Така решихме и въпроса с подаръците, магазините не бяха по нашите възможности.
Щастливият ден, най- после дойде, върнахме се живи и здрави всички.
Не искам повече да ходя на гурбет, било то и в Париж, дано не се наложи повече.