Преминавам предели
в огромния северен свят
за да търся останки от нечие счупено утро...
слизам боса в нощта
скрила в шепичка къс благодат
и изкачвам съдби по неведоми стълби навътре.
Приютявам писма,
неродени под чуждо перо,
пия тъмно мастило, претежко от пулс
и страдания,
по ръцете ми клеят печати
и пъстро везмо
кичи бялата шатра,
(духа ми)
с неверно познание...
Колко малък е белия свят... като длан на момче,
в чиито тихи зеници изгубих сълза
и молитва.
Как са кратки пътеките
в непостроено сърце
как са сухи коритата
(за да премина...)
отбити са
как слепеят очите ми...
колко е дъх светлина...
и защо ми се свиди... когато немея пред него -
херувимче, запазило скъпия миг тишина
ако само открехна душа и призная,
по белега...
Но конфликта кънти.
Световете са малки, в сърцето.
В този възел от чувства, заробил безкрая и хората.
И е време
да спомня, че с устни, допрели ръцете му...
ще прелея каквото е долу
да бъде и горе.