автор: sia

Днес е първият ден в още някак недошлата пролет,
в който видях цъфнало дърво.
Да, има вече нарциси и дренът тръгна, но никак
неочаквах в този иначе дъждовен ден толкова цъфнало дърво, изведнъж.
И помислих си – толкова години, в които не съм виждала!...
Дали щях да видя преди, ако храмът се окаже в тъмнина.
Днес отидох в църквата.
В началото ми хареса. Вероятно защото обичам пламъка на свещите.
Но после изведнъж осъзнах, че олтарните кандила не светят.
Нищо не светеше. Огромните лампиони от куполите също.
Веднага след смъртта на баща ми, олтарните кандила, които години
наред се палеха, които бяха живи… сложиха им някакви лампички…
Сега дори те не светеха.
Заплаках безмълвно в църквата.
За баща ми, мен и въобще…

Новият отец правеше икономия. А зная, че църквата има пари.
Мога да вдигна скандал, разбира се.
Вероятно тате не би се сърдил, при все че
винаги говореше за мир – сигурна съм, че не би понесъл
олтарните кандила да не светят.
Вероятно другият път ще кажа на отеца.
И при толкова шишета олио, които хората носят, по навик,
той остави олтара без светлина.
Затова хората не ги искат тези попове… все повече сякаш.
И не само заради това…

И спомних си, че същия този отец, в нощта, когато ковчегът
на баща ми стоя цяла нощ в църквата, и който – Бог знае –
само би трябвало да изпитва благодарност към тате – заради
всичко, което му беше дал, каквото и да значи това – преди
да си тръгне вечерта угаси почти цялото осветление в църквата –
за икономия някаква.
Как бих могла да разбера това, как!
Тате беше служил в нея повече от тридесет години.
Всяка сутрин и вечер – нещо, което вече почти не се среща…
И не зная човек, който да не съжалява, че ни напусна.
Докато се чудех какво да правя - тя изведнъж цялата светна –
кроткият иначе и подчинен клисар беше запалил всичко,
което можеше да свети.
Един кротък, подчинен и беден човек направи своята революция…