автор: ivliter

Танцува птицата.
Танцува в транс.
Размества пластовете
сини на пространството.
Безпаметно танцува.

Танцува тя навътре в себе си,
върти се в омагьосания кръг
на битието си.
И с волен полет в танца си,
красива в самотата си
свредли в сърцето на небето.
Ще я погълне гърлото на синевата
и няма да я видя вече.
А ми се ще да я възпра,
да я измоля от простора необятен,
поне до края на деня си тъжен да я имам.
Но тя отлита в слънчевата ядка на небето,
изтласквана от порива
на някакво желание неустоимо.
Дали от слънцето поканена на танц
или от сляп каприз на времето,
отлита птицата в далечно измерение,
където сетивата се изгубват.
Танцува птицата в несвяст,
издига се към слънцето
като Икар на мисълта ми
и в полета й устремен
не знае тя какво я чака.
В небето синьо на мечтата
един последен полет я зове…