автор: malka_bira

- Уважаеми господин лебед! Уважаеми господин лебед! - викна скорпионът, застанал на един камък на брега на езерото, така че хем да е нависоко и гласът му да се чува, хем да не бъде залят от водата. А лебедът си плуваше (грациозно, естествено) и си правеше оглушки. Най-накрая любопитството му надделя и той реши да разбере за какво го вика почти прегракналият вече скорпион. Приближи се бавно, сякаш случайно си минава оттам, и попита високомерно:
- Какво искаш?
- Аз само Ви моля за Вашето благоволение да ми направите една дребна за Вас услуга, която би значела много за мен.
- Да чуем. - лебедът вече изгаряше от любопитство.
- Това, за което туптящото ми скорпионово сърце най-много копнее, е да премина на другия бряг на Вашето езеро.
- Ха-ха-ха! Глупак! Много добре знам какво ти минава през главата! Ти ще ме ужилиш и ще ме убиеш!
"Тъпанар!" - помисли си скорпионът, а на глас каза:
- Но помислете, нали, ако Ви убия, и аз ще се удавя и ще умра заедно с Вас!
- … Ще помисля още и ще ти кажа. Но не се надявай прекалено много! - фръцна се лебедът и отплува. Скорпионът беше търпелив. Остана на камъка на припек и задряма. След известно време в просъница чу раздразнения глас на лебеда:
- Идваш или не?
А какво се бе случило? Лебедът реши да разбере какво е да носиш скорпион на гърба си през цялото езеро, той да не те ужили и да станете познати. Най-малкото, щеше да е интересна случка, представяща го в добра светлина, за която да разказва на приятелите, на Нея, а защо не и на внуците? Затова мина покрай скорпиона, та да го заговори онзи пак. Да, ама не. Мина втори, трепи път - скорпионът спеше. После му подвикна, дано да го събуди - на n-тия път скорпионът се сепна и, без да се бави, скочи и се настани между крилата на лебеда.
Лебедът заплува през езерото и току питаше:
- Е, как е да се возиш на гърба на такъв величествен и грациозен красавец като мен?
Но скорпионът вече не ласкаеше надменния гъсок. Изобщо се правеше, че го няма, и нехаеше за разочарованието на возилото си. А когато стигнаха до средата на езерото, впи отровното си жило в грозната кожа под перушината на лебеда. Усетила смъртта да наближава, птицата извика:
- Защо го направи? Сега и ти ще умреш!
Скорпионът отново не отговори. Той гледаше точката на небето, която от известно време бързо се уголемяваше. Малко преди лебедът да потъне и водата да погълне черния убиец, една въжена стълба се спусна до нашия герой и той се покатери по нея.

В хеликоптера Убиецът видя пилота. Това беше нормално и Убиецът съвсем нормално се настани. Но когато пилотът се обърна и се ухили на пътника си, тогава реакцията на Убиеца можеше да се определи като извън обичайното.
- Ти пък какво правиш тук?
- Не ми говори така обидно. Не съм дошъл по свое желание. Шефът ме прати да те проверя.
Убиецът бързо съобрази.
- Значи ме подозира?
- Знаеш как е. А и ти можеше малко по-внимателно да стъпваш. Дори и на мен ми беше ясно, че шмекеруваш. Мда. Какви са тези работи, които ги вършиш, а?
Убиецът поклати глава.
- Виж, ако искам да те изпортя, мога да го направя и да те натопя яко, дори и да не ми кажеш нищо. Само това, което видях, е достатъчно, за да накара Шефа да те разпита едно хубаво и тогава все пак ще си изпееш всичко. Кажи ми на мен. Бих могъл да ти дам съвет, да ти помогна. Отдавна работим заедно. Не ми ли вярваш?
И убиецът разбра, че ще е глупаво да крие. Защо ли му се случи това? Не можеше да изпълни тази поръчка без чужда помощ, освен ако не искаше да умре заедно с жертвата си. Явно беше подценил Шефа. Лошо.
Доколкото бе възможно в адския шум на хеликоптера, разказа каква хитрина използва, за да покрие и най-високите критерии на Шефа. Когато привърши, хеликоптерът вече доближаваше щабквартирата. "Пилотът" бе изоставил маската на безгрижие още след първите няколко изречения и бе слушал напрегнато монолога на Убиеца. Сега лицето му изглеждаше още по-напрегнато и Убиецът си представяше как събеседникът му ръчка мислите си да вървят по-бързо и организирано, преди хеликоптерът да е кацнал и да трябва да се доложи на Шефа. Накрая Пилотът каза:
- Знам, че си наясно какви рискове си поел. Голям човек си, можеш сам да носиш отговорност за действията си. Няма да долагам на Шефа за това, което съм видял. Ако нещо после се обърка и те питат - изоставил си маскировката си преди да дойда и си плувал. Убиецът се усмихна облекчен и погледна с благодарност колегата си. По-добре не можеше да се нареди!

- Много се радвам за теб! Само така! - Шефът никога не пестеше думите си и с цялата си енергия подкрепяше това, което говореше - с жестове, мимики, с интонацията си, с движенията си. Личеше си, че е на своя територия. Но не беше само това. Убиецът знаеше, че Шефът се държи като на своя територия където и да е. сякаш донасяше своята атмосфера заедно с тялото си, своето присъствие. Незабавно ставаше главно действащо лице във всяка ситуация. Убиецът му се възхищаваше. С всяка следваща поръчка той усещаше как повече се доближава до своя идол и все пак знаеше, че далеч не само успешните поръчки могат да го направят копие на Шефа.
- Ей това е! Още от самото начало ти казах, че в теб има потенциал. Тогава ти май не ми повярва съвсем, но аз вярвах в теб! Какво сега, сигурно заслужаваш малко почивка? Или може би тъкмо си загрял? Избирай какво ще правиш в близките дни - аз съм спокоен, че такъв професионалист като теб знае какво прави и кога да почива, кога да работи.
И млъкна за малко, давайки възможност на Убиеца да отговори.
- Аз не се чувствам ни най-малко изморен и бих искал да взема нова поръчка още сега. - каза не без гордост Убиецът - Смятам, че само така ще стана по-добър, а освен това знам, че работа винаги има.
- Ти си знаеш. Все пак, не забравяй, че работата се редува и с почивка. А с това, което си свършил досега, ти си заслужил своята почивка многократно - в сравнение с някои от колегите ти.
Убиецът си даваше сметка, че като се натоварва с още и още задачи, само ще засили подозренията на Шефа. Но вече беше започнал. В никакъв случай не искаше да бъде като "някои от колегите ти". Искаше да стане рекордьорът на годината, а имаше много да наваксва. Когато станеше рекордьор, щеше да работи като всички останали, по правилата - тогава щеше да може да си позволи нужната екипировка, помощници, техника… Щеше да постига същите успехи, но с разрешени средства. Още съвсем малко трябваше да се крие от Шефа. Но сега не му се мислеше за това - само се наслаждаваше на одобрението, лъхащо от всеки жест на човека срещу него.
- Ето какво ще ти предложа - като за теб - достатъчно трудно и достатъчно различно от всички останали - мисля, че ще пасне идеално на способностите ти, а и на професионалната ти биография - все пак, и за това трябва да се мисли!

Убиецът се подготвяше за новия удар. Най-напред изплете две тънки нишки и ги подържа известно време - по една във всяка ръка. Докато правеше това, мърмореше съсредоточено и си гледаше върха на носа. След това се замисли за обекта - дъщеря на политик със световно влияние; защо ли трябваше да я убие - баща й трябваше да бъде сплашен, най-вероятно. Нямаше значение. Убиецът съсредоточи за известно време вниманието си върху момичето и върху съдържанието на книгата в скута му. Когато реше, че е готов, намери нужното място в книгата и залепи двете нишки на различни места в текста. След това потъна в книгата.

Старицата се настани на неудобното кресло и погледна стенния часовник. Скоро щеше да дойде. Тъкмо си го помисли, и вратата се отвори. Едно момиче с извънмерна красота влезе в малката стая на върха на кулата. Старицата пусна един типично мъжки сканиращ поглед от главата до петите и обратно и остана доста доволна от това, което видя. След това поздрави любезно девойката, чиито първи думи бяха:
- Какво правиш? Какво е това?
- Преда прежда, моето дете. Това е хурка, а това - вретено.
- За пръв път виждам такова нещо! - ясносините очи на момичето се уголемиха.
- Ами ела да ти покажа как се прави, де. Момиче си, трябва да знаеш как се върши такава работа, нищо че си царска дъщеря.
Момичето взе хурката и попита:
- А ти откъде ме познаваш?
- Е, как, може ли да живея в замъка и да не познавам царската дъщеря? Ти не ме помниш, защото съм те виждала много отдавна. Нека сега ти покажа…
схватливата девойка започна да работи и с лекота усвои инструмента. Старицата искрено се радваше на напредъка на своята ученичка и умело скриваше нетърпението си. Накрая се случи - момичето се убоде на вретеното, потече й кръв и заспа вечен сън. Старицата се отпусна доволна на креслото. В този момент стаята пред нея се замъгли, очертанията на предметите се размиха, всичко се завъртя и…

Убиецът отвори очи и се усмихна. Ставаше все по-лесно и по-лесно. Чиста работа. Шефът отново имаше да се чуди.

- Мда. - Босът разгледа още веднъж доклада, след това хвърли по едно око на някои от книгите с приказки, които бяха наредени на етажерки по всички стени на кабинета му. След това си седна на мястото и се замисли. Мисли около десетина минути и повика на глас. Вратата се отвори и влезе едно джудже с кестенява брада като коприна и зелени дрехи. Босът започна да говори бавно и спокойно, а джуджето бе цялото в слух и само кимаше с глава. След като свърши да говори, Босът извади едно кафяво наметало от гардероба и го подаде на джуджето. То го наметна, загърна се в него и изчезна. Единственото, което Босът сега можеше да прави, бе да чака. Той донесе един бокал с издълбани знаци по него, напълни го с вода от планински извор (да не си мислите, че ползва някаква си обикновена мивка!), настани се отново на мястото си и загледа във водата как служителите му изпълняват ролите си.

- А защо са ти толкова големи зъбите?
- За да те изям, сополанке! - и се нахвърли върху нея. След като я погълна (грозна гледка, повярвайте ми!), се отпусна върху леглото и зачака да излезе от приказката. И както си чакаше, така и заспа.
Събуди се късно. Вече се свечеряваше. Момичето и бабата в корема тежаха ужасно. И беше жаден, адски жаден. Трябваше да отиде до кладенеца. С голяма мъка се надигна от леглото и се затътри към кладенеца стъпка по стъпка. Подмина масата, стигна до вратата, провря си търбуха през нея и излезе в градината. Там се олюля и падна по корем в изсъхналата трева. Изстена и се опита да се изправи. Трудна задача. Тогава чу познат глас:
- Излез, глупак такъв, още си вътре!
Обърна се мно-ого бавно и видя най-добрия си приятел в службата - онзи, когото шефът бе изпратил да го следи, дегизиран като пилот на хеликоптер. Сега пилотът се затича към убиеца и положи усилия да го изправи на крака.
- Хайде, ставай, знаех си, че се е случило нещо нередно, трябваше да се върнеш в щабквартирата преди часове! Дано Шефът да не е научил, че спипа ли ме тук да ти помагам…
- Какво правиш ти тук?
Пилотът не отговори веднага. Внезапно бе получил видение. Една възрастна жена го прегръщаше със сълзи на благодарност, но той усещаше, че току-що е извършил нещо ужасно. Глупости!
- Това сега няма значение, дошъл съм да ти помогна, защото не беше нормално да се бавиш толкова. Още не си излязъл от приказката, не можеш да вървиш и едвам говориш. Знаеш ли как да те измъкна оттук?
Убиецът разтърси глава, за да проясни мислите си. Ами да! Беше останал в приказката и дори бе повярвал, че е реалност! Що за грешка!
- Слушай сега. На едно определено място от приказката трябва да има нишка между две изречения. Когато приказката стигне до това място, аз излизам от нея. Не знам защо сега…
Ето пак. Сега пък ходят заедно с малко момиче близо до реката и стъпват по големите бели камъни…
- … на това място, където си се появил за пръв път в тази приказка. След това си мисли за света извън приказката, съсредоточи се върху мястото, от което си дошъл. Това трябва да те върне в реалния свят. Там ще намериш книжката с приказки. Ще отлепиш…
- Чакай! - прекъсна го Пилотът - Какво беше това?
- Кое? - раздразнено и уморено попита убиецът - Слушаш ли ме или не?
- Едно джудже току-що се скри зад онова дърво! Със зелени дрехи и дълга кафява брада.
- В тази приказка няма никакви джуджета! Какво ти става? Слушай ме сега. Ще отлепиш нишката от мястото, където съм я залепил, и ще я залепиш към края на приказката, малко преди вълкът да умре. Бързай! Скоро след като се махнеш оттук, отново ще повярвам в тази измишльотина!

Пилотът се затича през гората, за да намери мястото, откъдето бе влязъл. Тъкмо мислеше, че се е изгубил, когато видя няколко дървета, разположени в кръг, които му се сториха познати. Забърза към тях и вече бе сигурен, че е намерил изхода. Да, определено оттук бе влязъл. Промуши се през шубраците и… почти налетя на един огромен …ммм… господин?
- Накъде си тръгнал? - Босът препречваше с грамадното си тяло прохода между две дървета и се държеше така, сякаш цялото време на света бе негово - Приказката още не е свършила.
Пилотът опита да заобиколи от друго място, но тъй като Босът бе от вътрешната страна на кръга, успяваше, без да бърза, да препречи който и път да опиташе Пилотът. Накрая, останал без дъх от тичане, Пилотът извика:
- Какво си направил с него, гад?
- Аз ли? Аз нищо не съм направил. Ти го направи. Не помниш ли?
Пилотът се намръщи. Какви ги говореше тоя?
- Нека ти помогна да си спомниш. Защо носиш пушка на рамото си?
Пилотът се стресна.
- Ами аз съм убиец, нося оръжие. - каза, колкото да отговори нещо. Всъщност дългата ловджийска пушка изобщо не влизаше в професионалната му екипировка. Босът не намери за нужно да се спира на неоснователността на довода му.

Жаждата стана непоносима. Тия баба и внуче да не бяха тъпкани със сол? Толкова му се пиеше! Трудно беше да се изправи отново, но затова пък толкова по-лесно беше да се олюлее на втората крачка и да се пльосне отново по шкембе. Нямаше как. Като няма друг начин - на четири крака. Започна да пълзи. Пълният му търбух се влачеше по земята. "И по-добре, че опира, иначе изобщо нямаше да мога да го вдигна." - си помисли Убиецът. Кладенецът изглеждаше все така далечен. Само малко вода!

- Бръкни си в джоба. Ще намериш нещо, което да опресни паметта ти. Не в този, в другия.
Пилотът се страхуваше от това, което щеше да види. Бръкна в джоба си. Напипа студен метал. Пое дълбоко дъх и извади… една окървавена шивашка ножица. Изстена глухо и пусна инструмента на земята. Изведнъж си спомни всичко. Как реже с ножицата. Как отвътре изскачат бабата и момичето - бабата в кръв, а момичето и без това си беше облечено в червено. После носят речни камъни и ги слагат в търбуха на вълка, а накрая зашиват цепнатината. Пилотът падна на колене, закри лицето си с ръце, прегърби се и затрепери. Повече не каза нищо.
- Ела. Ела да видим края на приказката. Това е един щастлив край. Фактът, че лошият герой е най-добрият ти приятел, не променя това. Хайде, дай ръка, стани.
Пилотът безмълвно се подчини. Вече нямаше за какво да се противи.

Убиецът почти бе стигнал до кладенеца, но беше застанал неподвижно, като в застинал кадър. На няколко метра оттам стояха Босът - невъзмутим и достолепен - и Пилотът - съсипан и изцеден. Джуджето с кестенявата брада погледна въпросително Боса, който му кимна. Тогава джуджето щракна с пръсти и Убиецът най-накрая се хвана с две ръце за ръба на кладенеца и се повдигна така, че да може да види водата. Тази гледка, очевидно, му даде нови сили и вече умората сякаш нямаше значение за него. Изправи се на краката си и спусна кофата в кладенеца. След това бързо нави макарата, за да изтегли кофата пълна. Наведе се напред, за да я вземе, и коремът му натежа. Тялото му се наклони напред, краката му се отлепиха от земята, а главата се скри от погледа на Пилота. Пилотът искаше, но не можеше да затвори очи, нито да извика. Взираше се в ужасната сцена от приказката и знаеше, че в тялото на онзи грозен и дебел вълк е същият човек, с когото бяха заедно на почивка месец по-рано. Като че ли падането на Убиеца в кладенеца продължаваше цяла вечност, сякаш времето течеше по-бавно от обикновено или пък беше спряло съвсем. Убиецът все още беше на стената на кладенеца и не падаше. Дори не риташе с крака. Какво бе станало? Пилотът погледна към наеженото джудже, после към Боса. Те явно знаеха какво става. Пилотът проследи погледа им и в другия край на градината видя Шефа.

- Значи накрая дойде и ти. Би трябвало да знаеш, че не е разумно да се бъркаш в чуждите работи. Но да дойдеш на крака на моя територия - такава глупост не бих допуснал, че ще направиш. Коя ти е любимата приказка? Мога да уредя участието ти в нея… завинаги.
- Ако ме заплашваш с това, което си направил на тези две деца, значи не си оценил добре ситуацията. Мислиш си, че можеш безнаказано да избиваш мои служители - това добре, заблудил си се, разбираемо. Но да заплашваш мен…
- Осъзнай къде се намираш - ти и твоите две "деца"; тук аз съм господар.
На тези думи Шефът отговори с изражение тип "абе, ти вярваш ли си, като говориш?" На Пилота му стана почти интересно - гледаше силните мъже, застанали един срещу друг - единият - готов за действие, сякаш аха да скочи, но е задържан от невидимо въже; другият - невъзмутим и хладнокръвен, не прави нищо, но не можеш да забравиш, че е край теб. Дори и джуджето изгуби наежения си и бдителен вид и загледа сеира, който, очевидно, предстоеше. А двамата големи се гледаха в очите - единият - предизвикателно, "хайде да те видим какво ще направиш", другият - подчертано спокоен - "не можеш да ме уплашиш".

- Там на масата отзад има две бутилки вино и тирбушон, хайде ги отвори, моля те, и дай тук да се почерпим. В шкафа отзад има чаши.
Убиецът стана да изпълни заповедта. Докато с прецизни движения вадеше тапите на бутилките, Шефът се обърна към събеседниците си:
- Знаех, че държиш изкъсо подопечните си, но когато улови моите момчета, го разбрах от личен опит. Не знам от колко време ги следиш, но ако преди мен си надушил какво вършат, значи ти свалям шапка.
- Доста съм се постарал. Знаеш не по-зле от мен, че при такава работа дисциплината е по-важна от всичко друго, тя е в основата на всеки успех. Нека си спомним за примери от близката история. Ашвиел.
- Да, да, разбира се, и не само тя. Мисля, че можем много да научим един от друг и това тук е само началото на едно сътрудничество, което ще е от полза и за двама ни.
Тогава Убиецът наля вино в чашите и четиримата събеседници се чукнаха за наздраве. Последва кратка пауза от около 10-20 секунди. Шефът се покашля, извади лист, подаде го на Убиеца и каза:
- Чети!
- Договор за сътрудничество. От една страна Шефът, от името и представител на Щаба на Убийците. От друга страна Босът, от името и представител на Приказната Хегемония. Обявяват: Първо: че Щабът на Убийците е фирмата, натоварена с извършването на мокри поръчки в рамките на установените от Убития Конгрес физически граници. Второ: че Приказната Хегемония разполага с приказки и легенди, подходящи за извършването на подобни мокри поръчки. И двете страни си признават достатъчен законов капацитет и се договарят: Първо: Приказната Хегемония преотстъпва ползването на двете приказки, уточнени в приложение номер едно, за изпълняване на мокрите поръчки. Второ: Щабът на Убийците се задължава да не променя сюжета на приказките по какъвто и да било начин. Трето: Продължителността на договора ще е от месец февруари 2004 до 30 април 2004, като може да се продължи с една или няколко години, ако двете страни смятат това за подходящо. Четвърто: В посочения период Приказната Хегемония се задължава да държи приказките отворени и на разположение за убийците от Щаба, за да могат те да изпълняват мокрите поръчки, по 8 часа от понеделник до петък и по 4 часа в събота. Пето: Щабът на Убийците се задължава да заплаща на приказната Хегемония по 24,5% от стойността на всяко убийство, извършено, използвайки посочените приказки. Шесто: Щабът на Убийците дава право на Приказната Хегемония да ползва неговите услуги на половин цена в периода, за който е валиден настоящият Договор. Щабквартирата на Щаба на Убийците, 17 януари 2004. Подписи и т.н.
Убиецът остави листа на масата и си седна на мястото. Босът го взе, прочете го още веднъж и кимна, извади паче перо и то само полетя във въздуха и подписа двата екземпляра. Шефът извади изящна черна писалка и сложи и своя подпис.
- Една снимка? - усмихна се сдържано Босът.
- Разбира се, как без снимка! - засмя се Шефът.
Двамата взеха чашите си и се изправиха.
- Ела, ела тук и ти! - обърна се Шефът към Убиеца - Нека да те има и теб.
Босът хвърли на Убиеца един поглед, който говореше: "Абе не си нужен, но и не пречиш.", а на глас каза:
- Да, младежо, без Вашето хрумване тази великолепна сделка не би била възможна. Елате да се увековечите с нас, неразумната Ви постъпка вече е простена.
За изненада на Шефа и Убиеца, джуджето с кестенявата брада извади модерна цифрова камера. Шефът и Босът допряха чашите си и погледнаха засмени (усмивката на Шефа бе толкова сърдечна, че не можеше да е искрена, а тази на Боса беше сдържана, почти служебна) към камерата, а Убиецът изглеждаше като схванат от притеснение между тях. Джуджето се качи на стола си, насочи камерата и ги снима.