автор: secret_rose

Не ме интересува гордостта,
която редовете ни диктува.
Беззначна и безсмислена - пръстта
на земния ни трон во век робува.
Не ми е път отчаяния стон
и дъх не ми е собствената сянка.
Не ползва същността ми и амвона
с евангелия слепи по седянки.
Не ще поема повода обречен
на чужди (мигар златни?) колесници.
Незаявен е извора ми вечен.
Не моя е съдбовната десница.
Резбата по стените не и аз
изписах с ледовете на титана,
извил се в красноречия, и с глас
от който миг дори не ми остана.
Не ме кори, Съдба. Че съм от камък.
Че камъкът ми огнено топи се.
От моята земя не раснат замъци,
от моето небе цветя не слизат.
И няма място в сивата ми същност
за пъстрите ти словоизлияния.
Върви си. Аз во веки съм си същата.

На Името ти само ще пристана.