автор: barona_36

Не притежавам сръчните ръце
на Кольо Фичето. И слава знатна.
Не вдигнах мост, а свидната ми цел
и днес е мълчаливо да отгатна...

кое те радва. Или пък какво
те мъчи, с безутешната утеха
да бъда в зноя - сянка на дърво,
а в мраз, по-топъл и от връхна дреха.

Затуй и името ми ще е вън
от майсторски задруги, почест късна,
че в твоя скъп живот, а не насън
зазидах тънкостволата си същност...

и пак чрез тебе дишам синева,
и корените ми отпиват влага.
А всички птици - прелетни слова -
въздъхнеш ли смирено, в мене лягат...