В града вали до необят,
а всъщност е следобедната суша
Реките пият своя аромат -
гърмят, подишат и потъват...
Поели пътя си напред
за сбогом ги прегръщам,
верните си чувства тичащи
сам самичка разцелувам...
В поредната си схватка с теб
два демона жестоки ме разлюбват.
Неистово закоравели - сапфирите
от твоите очи ме пущат...
Тежки светят от жарта,
пускат огън и се гаврят.
Вън вали от сушота -
с влажен пушек ме белязват...
С думи любовта не се доказва-
парче стомана в гърлото се сгъна
На сабялан ме изпреде,
ще ме закотвиш... и ще потеглиш...
---
Ще усъмниш сам самичък
във водите на рязпятието си
и над теб завинаги ще тегне
твоята прокоба - кръста-котва.