автор: ednaotvas

Ароматен полъх от стъпки,
останали
по допирателната,
точно по ръбовете,
по конците на кръпките
в душата.

Разголено боси следи
от нежност,
всеотдайност и страст.
Без натиск и без грайфери.
Пълна липса на равновесие.
Счупен компас.
Чиста обич,
вкус на грапава ласка,
подплатени с откритост,
подсладени с лоялност.

Тогава. Не боли.
Напротив, след тях избуява,
фонтан
от стрУи могъща светлина,
целуваща се безразсъдно.
С небето.
С първична жар.

Успява да проникне дълбоко.
Галейки
нервните окончания.
Достигайки с устни
отвъд дъгата и облаците.
След края на земята.
На пресечката с познатия свят.
И подминавайки го.
Далече. Нататък...

Ухае на озон.
Миг преди да плисне дъжда.
Очистващо-запомнящо е.
Плътни нишки любов
оплитат цветове
още по-живи и ярки,
впиващи се в плътта,
като стоманени въжета.
И потичат по вените.

Имам неуслужлива памет.
Като водата.
Всепоглъщаща и настойчива.
Дори когато се превръща в отрова,
вместо в лекарство.
Но се оказва, че това ми помага,
когато се наложи,
давейки се,
да кажа сбогом.