автор: traveller

Той надали виждаше своята есен,
едва ли разбираше как ще се случи.
Напъхваше поглед в боклука изнесен
и вадеше къшей за своето куче.

Вървеше замислен, но някак вървеше.
Снегът го засипваше с рехави ласки.
Не помнеше вече - одеве ли беше,
кога от безпътник до скитник порасна?

Присядаше често. И често мълчеше.
Затрупани в снежно все думите бяха.
Не му се намираше време за срещи,
а срещаше толкова много познати...

Брадата растеше, очите сълзяха,
а кофите бяха на своето място.
Понякога празно пред него мълчаха,
понякога, гладни, го виждаха ясно.

Отмина умислен и седна под стълба,
а кучето жадно дъха му доеше.
Трамваят поредния ден заосъмва
а кучето, вече самотно, мълчеше...