автор: pijama

1.
Често пъти преди заспиване хващам да почета нещо тежко смилаемо.
Помага ми бързо и на храносмилането и на заспиването.
И снощи бях разгърнал тънко томче от Максим Конфесор. Че беше тънко - тънко беше. едва стотина страници, но понеже е труден за превод, даже почти неразбираем този Конфесор, бях разгърнал томчето в оригинал. Това само подсили приспивателния ефект сякаш в кана с валиум си бях разбъркал малко мента и коричка от лимон и я бях изгълтал на едно надигане. Нали се сещате? От тия хайдушките надигания дето ти тече по брадата и се чува едно особено клокочене между преглъщанията. И така не се поддадох аз на интелектуланите предизвикателства на дълбокоуважаемия от мен Конфесор, който вече от девет, десет века не се интересуваше живо от това, дали някой се приспива с неговите страници или успява да вниже нещо от тях в нишката на съжденията си. Бях за съжаление напълно имунизиран срещу високия му стил и неясния изказ. Губех му нишката още след третото изречение и понеже се връщах към първото, после през второто до третото и пак и пак... бързо постигах ефекта от броенето на овце. Нали го знаете... Да. Впрочем в това нямаше нищо притеснително. Толкова ми било дадено или толкова съм успял да си взема... От природата или от Господ, от училището, приятелите, дома... Има някои книги, които не са ти по силите. Не става. Хората често казват за такива опърничави книги: "Ами тази нещо не можа да ми стане интересна..." Нищо срамно. Успокоявам се с мисълта, че не са били написани за моя мозък. Не са му интересни и толкова. Такъв е животът. Както бил казал Айнщайн - поправете ме, ако греша - "Всички вярват на моите трудове, а аз вярвам само на Петър Дънов". И аз така. Всички пият по две чаши вино след няколко по-силни питиета, а за чета Максим Конфесор и го карам да прескача плета като младо яре. Такъв е животът. Такъв е животът. Такъв е жив...
От сладкия унес ме извади позвъняването на домашния телефон. Странна работа. Не го бях чувал да звъни от повече от месец. Кой в днешно време използва домашния телефон в 11 вечерта? Схванах го неуважение към мен и капризната овца, която четях. Разбира се вдигнах бързо, по-скоро с жест на решителност. Чух си набоботения тембър с металически жилки в гласа, който се получава в първите десет минути след събуждане. Вкарах и малко отривисто дишане.
- Да? -
- Спиш ли? Да не те събудих?
- Кой се обажда?
- Митко, аз съм бе. Не ме ли позна.
- Нещо не мога да...
- Петър се обажда. Здрасти. Извинявай че малко късно звъня, но исках да те питам, дали имаш два дни през другата седмица да се разходиш с леля ми из Балкана? Нали се сещаш? Етноложката.
Лелята на Петър, етноложката беше една от най-известните лели на Петър и етноложки едновременно. Целият свят на етнолозите заспиваше с нейното име на уста. А не като мене с умрели през единайсети век овци на православната мисъл. Ето че беше дошъл моментът да отговарям нещо, защото Петър беше спрял да говори преди повече от половин минута. Ама не задаваше глупави въпроси от сорта на "Митко, чуваш ли ме? Там ли си още"... Беше разбрал, че съм там, че ме е събудил, че не знам изобщо за какво говори и сега се наслаждаваше най-демонски. Представяше си заспалата ми физиономия, която търси някакъв смисъл в леля му.
-Кога това? Като нямаш какво да попиташ винаги можеш да вмъкнеш някакъв подобен въпрос.
- Ами тя пристига другия вторник...
- А днес кой ден сме? - продължих да печеля време. Но не би...
- Виж сега, Митак, леля пристига след три дни. Каца, пие кафе и отлита за Гложенския манастир и селата наоколо. Ако ти се отлита с нея - отлитай, не ми се прави на заспал.
Петър беше физик. Може би беше добър физик. Но това беше преди. От няколко години приятелят ми беше повече химик, донякъде биохимик, а от някъде нататък просто биолог. Занимаваше се с проблемите на ферментацията и приложението им при дестилацията на течности с високо алкохолно съдържание... Да не си помислите нещо? Занимаваше се напълно професионално. Никога не съм заварвал Петър да изпие една или две чашки. Никой не е развихрил научния си дух с изпване на две малки ракии. Ако познавате, такъв човек - веднага си връщам думите назад. А Петър никога не би направил такова нещо с ракиите си. Да си върне ракиите назад? Петър? Не и той. Уверявам ви - истински учен.
- Ами, аз от етнология... се интересувам...
- Видя ли? Стори ми се, че имаше лека ирония в гласовите му извивки. - Положението е следното. Във вторник я взимаш от летището. Полет номер, час на кацане, терминал - мерминал - не знам. Оправяй се. Във всеки случай пристига от Мюнхен. Ако има повече от един пристигащ от Мюнхен във вторник - чакането може да се удължи. Пожелавам ти единият да каца в осем сутринта, а другият в 12.00 на обяд. Така няма да имаш време дори да мръднеш от летището. Сещаш ли се тя с кой ще долети?
- Е, не изгаднявай сега...
- Изобщо не се заяждам. Не мога да си отворя бирата с телефонната слушалка, а се мъча вече от няколко минути и се изнервям.
- Ясно. Пробвай с отварачка...
- Не става. Телефонът е с кабел...
- Не можеш да отидеш за отварачката ли?
- Не, не. Не мога да захвана добре капачката. Кабелът ми пречи...
На това място започна адски да ми се доспива и с мъка си заприпомнях някакви откъслечни сведения за лелята на Петър... Бяха откъслечни... Много откъслечни.
- Петре, леля ти как се казваше точно?
- Леля ли? Аня Попофф е почнала да се пише. С две ф-та накрая, представи си. Предложих й като ще се прави на “славянина Давид офф" поне да се преименува на "Поп офф", така някаква позиция ще изрази накрая... Нали я знаеш каква е? Само ми се смее. Но се сетих, че може да ти е интересно с нея. Ще прави изследване на обичаи и ритуали на Гергьовден. При българи, при цигани и не знам още кого ще намери по чукарите. А твоите репортажи за ешкеназките евреи бяха здраво интересни, та събрах две и две и ти звъннах... Ей, Митак, отворих я. Наздраве! То за евреите ли бяха всъщност тия твоите интервюта?...
- Наздраве! - Затворих телефона и се завих през глава. Нищо не можеше вече да попречи на моето стадо да заподскача на воля. Ешкеназките евреи и Гергьовден. Винаги съм вярвал, че Петър прави връзката. Тя, леля му е интересна... Публикува интересни студии... Трябва отпуска... Да, да. Кой ще разпише в понеделник... Болнични. Да... Ешкеназките евреи... Ммммм... Да. То може и почивни дни да са. Вторник... ммм... може.

2.
Във вторник от Мюнхен пристигаше само един самолет. Втори терминал. 19.15. Петър да има да взима. Всичко си беше наред. Освен закъснението. Най-напред обявиха закъснение от 60 минути и все още всичко ми изглеждаше в рамките на нормалното. Не че някъде слагам рамки в края на нормалното. Нормалното не е картина, нали? После, когато видях на таблото 20.40, вече си знаех, че нещата се подреждат, така както Петър ги виждаше. Може би пророческата му дарба се засилваше, когато отваряше бира с телефонна слушалка. Сигурно се разконцентрира и започва да вижда събития от бъдещето... А дали и за тотото действа. Трябва да му звънна...
В 23.45 лелята се появи и веднага ме позна. Усимхна ми се широко, прегърна ме и ме целуна по двете бузи. Френска му работа. Лелята на Петър прекарваше много от времето си в Париж. През останалото време явно долиташе от Мюнхен, за да се пъхне в Балкана. Аз къде ли бях тръгнал? Но след като бях преразгледал близките си цели и бях установил, че няма много за разглеждане, се бях запътил в бодро настроение към летището. Не че то беше някаква цел, но приличаше на отправна точка. Поне така го бяха замислили, нали? "Пристигащи" - “Заминаващи”
"Това е" - помислих си. “Ново начало. Нещо различно...”
-Митко здравей! - не си спомнях, дали на единствената ни среща преди две години в неговия дом бяхме минали на "ти", но тя явно си спомняше.
- Здрадвей, Аня! - отвърнах в ръкава на роклята й, все още в прегръдката на френските нрави.
- Много ли ме чака? Плановете се объркаха малко, но все пак аз предлагам да не оставаме в София тази нощ?
- Ами - охладих ентусиазма й аз. В манастира настаняват само до 17.00 часа. Обаждах се днес...
- Аз също проверих. Не може в Ябланица да не намерим хотелче. В София да стоим по-малко, предлагам аз. - Думите на Аня Попофф ме хвърлиха в пълен възторг. Но не смисълът им. Винаги съм завиждал на хора, които могат да изразят заповед с прости разказни изречения...
- Добре - усмихнах се широко. Ябланица ли? Защо не? - показах аз своите умения да се съгласявам, чрез въпроси. ...
Синьото ми 26 годишно Волво комби ни посрещна невъзмутимо на паркинга. Гледах на него като на домашен любимец. Обичах да се грижа за него и вярвах в неразривната връзка между колата на мъжа и него самия, както вярвах и в това, че има нещо романтично във всички приключения, които могат да им се случат на пътя, в сервизите, на бензиностанциите или просто на паркинга на някое летище. Детинщини... Напоследък си бяхме изпатили с Волвото ми доста тежко. Отидох в специализиран сервиз да сменя гърнето, второто гърне и ауспуха. Когато взимах колата всичко изглеждаше наред, но след няколко дни, през които чувах различен и притеснителен шум при всяко подаване на газта, се наведох да огледам как са свършили работата и на какво се дължи тази промяна в шума. За добро ли е или...? Не останах доволен от това, което видях. А с препоръка отидох... Новото гърне беше заварено към една по-тясна тръба, която явно заради по-малкия си диаметър не можеше да се погрижи добре за изгорелите газове. А и дори да можеше моето Волво не беше проектирано така, че на това място да има тясна тръба и нямаше да има! Добре. Може би мястото на този разказ не е тук, но не можах да премълча. По-тясна тръба... Отрепки... Още ми се разказва за Волвото ми, но някак си, вечерта напредваше. И така, моят домашен любимец - комби не се възпротиви особено нито когато леля Аня се тръшна на предната седалка до шофьора, нито когато положих трийсеткилограмовия куфар, фотообрудването, сака, и двете ръчни чанти в багажника. Моето Волво със скандинавско търпение и добро настроение прие всичко ново и непознато и замърка доволно към изхода на града.

3.
- Митко, ти ожени ли се междувременно, мойто момче? Какво стана с онова симпатично момиче, дето още го помня? Къде е сега? Заедно ли сте? - нямах спомени и за тактичността на леля Аня и вече разбрах защо този спомен ми липсваше.
- Тя е във Франция вече от повече от година - отвърнах невъзмутимо и присвих очи, загледан в празния път. Много внимавах да не засека някоя кола около нас, въпреки че бяхме напълно сами по магистралата.
- Много се пътува в днешно време - заключи леля Аня. - Вече не си спомням и защо се налага. Това е нещо като миенето на зъбите сутрин или като гладенето. Не знаеш защо го правиш и кой те е научил, но така е вплетено в живота, че даже не ти хрумва да се откажеш от него.
- И аз пътувам много... - вметнах.
- Да де, но не е лошо да опиташ и едно съвместно поживяване с някого. Ей така, за да натрупаш опит - додаде леля Аня сякаш през последната година беше чела мислите на майка ми или най-малкото бяха влезли в тясна кореспонденция отдавна. Сутрин по едно писмо и вечер по едно - по-обширно и с повече подробности. Последваха петнайсетина минути резюме на основните предимства на брака, силата на любовта, промяната в характера, която настъпва, когато един човек живее с другиго. Знаех, че леля Аня живее сама от повече от двадесет години и слушах с любопитство.
- Аз нямам нищо против да се случи нещо подобно. Когато има срещу кого, ще направя и това - натиснах аз газта малко по-силно. Явно темата ме караше да бързам към края на късното ни пътуване. А леля Аня накрая невъзмутимо извади половин ябълка от джоба си и ръфна замислено:
- Ей, много тъмно по тия пътища...
Ябланица ни посрещна без излишни почести. Хотелът беше нов, лъскав, с 24часова рецепция. След като взехме ключовете от странно приветливата за този част на денонощието рецепционистка, двамата с леля Аня се отправихме към стаите. Можете да си помислите, че просто тръгнахме вяло по коридорите... нищо подобно. В лобито имаше нещо комично и започнах да подозирам, че това съм аз. Леля Аня влачеше куфара си на буксир и устремена с висока скорост към иноксовата врата на асансьора ми говореше през рамо "Тия хотели са ми много странни. И все пак са чудесна начална и крайна база. Винаги стават за добър базов лагер, ще видиш..., макар че този път истинският базов лагер ще бъде манастирът...", а аз подтичвах след нея, задъхан, с двете нейни чанти, моя сак, фотообрудването и ключа от стаята стиснат здраво с края на устните, сумтях в отговор или успявах да вмъкна "ъ", "ъхъ", "ъми", "хъм" и "мхъм". Учудих се до какви двусрични резултати могат да доведат 19те години на образование, които имах зад гърба си. Да. Толкова. От първи клас до началото на доктората ми. Не беше обещаващо. 5 междуметия. Ако продължавах със същите темпове нямаше да ми стигне времето, за да достигна до четирисрични думи преди пенсиониране. А за вкарване на малко смисъл? Кога ли? Не ми се мислеше повече в тази посока. Не беше обещаващо... Добре поне, че ключът, който стисках между устните си ми даваше известно оправдание. Само че аз си знаех, че повече не можеше да се очаква от мен, дори и ключът да го нямаше.
Леля Аня влезе в стаята си и затвори вратата без да се обърне или да пророни и дума повече. Десет минути след като се бях усамотил доволен зад затворената си врата, някой почука звучно. Нямах колебания кого ще видя след миг. Отворих на двете чаши и на бутилката, които влязоха победоносно и поведоха след себе си самата леля Аня. Лицето ѝ изразяваше непоклатима решимост да излее част от прозрачното съдържание на бутилката в чашите.
- Митко, добре ли спиш, моето момче? Я да си вземем приспивателното по-добре, че току виж хотелските легла не ни понесли...
Леля Аня сипа по стотина грама във водните чаши, които бе намерила в стаята си. Миризмата ми подсказа, че имах насреща си водка. Ако сега изпиех сто-двеста грама водка, на другия ден нямаше да видя никакъв манастир. Щях да спя до 12 часа и да се излежавам до късния следобед. Прекалено уморен се чувствах, а и разговорът за женитби ми беше свалил настроението под нулата.
- Аз ще откажа, благодаря ти, все пак.
Леля Аня сложи едната чаша на масичката, надигна другата, свали я празна и като ме погледна, отсече:
- И живееш нездравословно, освен това. Не е добре. Лека нощ, мойто момче. Завъртя се без повече обяснения. Погледах малко затворената зад гърба й врата и се обърнах към прозореца. В този момент ме осени. Леля Аня не искаше аз да пия. Или да не пия. Тя не можеше да пие сама. Но и не можеше да не изпие чашката си. Как ли се справя с този проблем през всички останали вечери от живото си, когато моя милост не е наоколо? Щях да помисля за това по-късно. Вече бе ясно, че Петър имаше гените на рода си в изобилие, но току що се бях уверил, че и останалите не се даваха.
Последното от този ден, което помня, бе как мисълта за свалянето на панталона ми се оттегля в небитието, победена от силата на разума: "Ще го сваля на сутринта, преди душа"... И после нищо. Едва когато прозорецът просветля, се върнах към тази мисъл, отпарвих се към банята, преглеждайки наум предишната вечер и предстоящото пътуването към манастира. Какви всъщност бяха плановете? Беше време да попитам.
Слязох на партера на хотела. Завъртях се с почесване, кимнах към рецепцията и се понесох по вълните на миризмата на кафе право към слънчевата столова, на чийто вход гордо пишеше "Ресторант" и имаше табелка с 4 звездички. Явно някой беше пуснал децата си да рисуват звездно небе. Леля Аня не се виждаше никъде.
Кафето беше най-малко четиризвездно. Сърбах с нескрито удоволствие и с 24 вата с усилени баси. Това подейства. По вятъра, който се надигна зад гърба ми разбрах, че тя ще връхлети в ресторанта с четирите звезди от детската рисунка. И ето я:
- Добро утро, моето момче! Поспа ли си?
Термус, фотоапарат, удобна раница с размерите, необходими за 20 дневен преход, микрофон, голям тефтер, две книги и няколко хвърчащи листа - всичко това се стовари на масата, до масата и под нея. На стола срещу мен грейна усмивката на леля Аня, която ме сгря повече дори от кафето. Нещо ми подсказваше, че днес няма да говорим за бракове, промени в характерите и други социални пълнежи за свободното време.
- Митко, не ти ли е интересно къде отиваме днес? Кафето прясно ли е? Пишеше ли какъв сорт сервират? Къде са ти планинските обувки? Плати ли стаите? Това какво е...
Спрях да слушам и засърбах необезпокояван като под шума на бъбрива тълпа:
- Ами да. Интересно ми е все пак. Предполагам, че отиваме в някое от близките села под манастира. В колко села мислиш да отидем през тези дни? И защо всъщност трябваше да идвам с теб? Интересът ми към Гергьовден не е съвсем етнографски, по-скоро е кулинарен... Къде са куфарите ти? Как спа? Имаш ли нещо против да поръчам и закуска освен кафето...
Леля Аня беше застинала с отворена уста и ме гледаше с интерес. После се разсмя с висок глас и очите й се изпълниха с живот.
Е, колко е приятно да си в тон, нали... Хайде хапвай сега. Аз отивам да уредя сметките и да си взема багажа. След десетина минути се връщам.
Тръгнах да ставам по средата на поредното си сръбване, но тя ме спря с усмивка:
- От помощ може да имам нужда по време на работата. За носенето на куфари не се притеснявай.
Започваше да ми харесва все повече... Явно днес ролите бяха разпределени по различен начин...
Довърших кафето си, пропуснах с удоволствие закуската и заварих спътницата си на изхода на хотела, готова за подвизи.
- Чувал ли си за село Косен?
- Там ли отиваме днес?
- Ако е рекъл Господ... На път никога не се знае.
Погледнах на картата. Подобен фатализъм за едно разстояние от 14 километра ми се стори пресилен. “Ако бил рекъл...? 14 километра?” Оставихме Волвото на паркинга на хотела. Прощалния ми поглед не се откъсна от него, докато автобусът не се зави нанякъде и скри моя ретро домашен любимец от потъмнелия ми поглед. На слизане от раздрънкания автобус селските кучета ни посрещнаха с лай в тоналност "добре дошли мажор". Огледахме се за миг, но веднага след това си пролича подготовката на спътницата ми - нещо което на мен, екскурзианта в това пътуване, ми липсваше.
- А сега да отидем у баба Галя. Къщата трябва да е на две минути от тук... Куфарът ще го оставим тук. Никой нищо няма да пипне.
Успях да кимна преди да се впусна да я догонвам. Вече беше закрачила решително пред мен. След по-малко от пет минути вече отваряхме малка зелена порта, чието скърцане заместваше подобаващо липсващия звънец. Баба ви Галя вече се носеше да ни посрещне:
- Хайде мори, чакаме Ви, чакаме... Ха, добре дошли! Я, какъв ти е хубав, мори! Ама това ли ти беше племеникът? Че той по-таквоз, едър един! Да ти е жив здрав!
- А, това е Митко. На Петър е приятел! Моят мискинин не можеш да го мръднеш от града.
Двете жени се прегърнаха и всички се отправихме към схлупената къщурка, прескачайки малко тиня, няколко кокошки и детски играчки. После забелязах и децата - 7-8 момчета и едно момиче гонеха съсредоточено из калта една овца, която проблейваше жално, изплезила вече език и готова да се предаде на ласките на малките преследвачи. Ухаеше хем на цветя и трева, хем на кал и животни. Ухаеше на село. Почти бях забравил тази миризма. Лекията аромат на козунаците довършваше картината от миризми, по средата на която се бяхме озовали..
Кафето ни чакаше на малката кухненска маса в кухнята, сервирано с голяма любов в три различни порцеланови чашки върху мазна мушама на ярки червени цветя. Седнах на разнебитения стол и по лицето ми се разля доволна усмивка.
Пропуснах с усмивка следващите двадесет минути уводно бъбрене и продължих сърбането от сутринта. След това баба Галя ме стресна. Бях изпил кафето си и оставил чашката, когато тя се пресегна и с бърз жест я обърна с гърлото нагоре. Усмихна се и тя като продължи да бъбри, докато обръщаше и чашката на леля Аня. Двете жени продължиха глъчката още няколко минути, след което се възцари подготвителна тишина. Детските гласове на двора само я подсилваха. Баба Галя се пресегна към чашките. Първо обърна моята, огледа я за няколко секунди с професионално отегчение и пак я захлупи.
- Митко, Миткооо... Всичките сте... Ама хайде... Да ти кажа ли, баба, да ти премълча ли?... Ма то си е там. Какво да ти го премълчавам. Ти, баба, дете ще правиш. Ще правиш, ма няма да занеш. И няма да го видиш. Живо и здраво ще е, ма ти няма да знаиш, че син ще имаш. Ей, мъже начи, мории, Аноо... Ама за това момче ако не го видиш в кафето какъв е, няма да го помислиш, че такъв и той кат всички...
- Леля Аня гледаше през малкото прозорче и цъкаше с език. После изпъшка и се обърна. Баба Галя беше притихнала и двете жени ме гледаха. Примигнах няколко пъти и се опитах да се усмихна. Сетих се, че няма на какво и не го направих. После станах тихо, понадигнах панталона си със загащващо движение и се измъкнах на двора. Седнах на стъпалата и се заслушах в следващото гледане. На леля Аня се падаха пътувания, голяма лодка пълна с плодове щяла да кара, но щяла да я обърне и полодвете плували по някаква слънчева вода. Тук нещата бяха по-мъгляви. То и в моята чаша мъглявината не беше малка. Спрях да слушам и се замислих за това, което ми беше предрекла циганката. Не беше характерно за мен. Аз нямах донжуански похождения от типа "една нощ е добре, а сутринта е време за раздяла"... Странно... Махнах мислено с ръка. Забравих и се усмихнах. Децата бяха сгащили овцата в единия край на двора и й връзваха шарени панделки. На пътната врата застанаха двама яки мъже с тави в ръце и млада жена, която беше подпряла на хълбока си леген.
Поздравихме се набързо. Минаха край мен запъхтяни от тежастта на товара си, влязоха в къщата и след няколко мига излязоха като бършеха о дрехите си току що измити ръце.
- Ха здравейте и добре сте ни дошли!
Подадох ръка и се заздрависвах наред. Младата жена не подаде ръка. Само тихо поздрави още веднъж. Така си и останах с ръка напред, докато слушах как Цветелин ми благодари:
- Без дядя ти сега нас нямаше да ни има, да знайш! Ще сме благодарни и до внуци и до правнуци и до гроб и до зад гроб, така да знайш! Еййй дойдохте начи накрая, а? Айде влизай, влизай! - И най-безцеремонно ме подпря зад гърба с двете големи ръце и ме затика лекичко обрабатно към кащата. Докато влизах с притеснена усмивка се досетих, че пак ме взеха за Петър.
- Аз не съм племеника на леля Аня. Негов приятел съм.
- Аааа, еее, че нищо, нищо. И теб ще те нагостим, че как? Ти нали знайш дядо му на твоя приятел как е изрязал на дядо Илия язвата тука? Направо с ножа, ей там на поляната. Четирийсе и седма. Пак такова пролетно - тъй викаше дядя ми. Легнал бил там до овцете а на твоя приятел дядя му рязал, вадил кръв, пак рязал и шил и накрая рекъл на дяда Илия "Ай момче, спи сега. На ти петстин грама ракия за здраве и за лека нощ. И да знаеш, че ако не те бях рязнал, до час - два ракия си беше отишъл И ракия нямаше да опиташ повече..." Цветелин се смееше с оголени зъби, докато разказваше.
- На 27-28 някъде бил дядя ми тогаз. Той много късно са женил та още деца нямал. Та затуй разпраяше, че сме щели на проект да си останем...
Бяхме седнали пак при двете жени и с едно око наблюдавах как младият Илия, на дядя си явно кръстен и сестра му приготвят агнешките дреболии за плънката.
- Ние христиенете не се делим. Българи, цигани, пумаци, нищо че са забравили какво са ... Всичките сме. Дип че турци нямаме и те с нас ще са. С кого да са? С техния патрихарх ли? Амиии. Те и те знаят, че съседа по-важен, приятела - най-важен. Хората дето са и сред тях. Хора докато сме... Нищо че друго приказват по телевизията. Ти ги остави тия работи. Като опре до съсед и до приятел - все сме си ние. Патриархът и политиците са далече. То и по-добре така. Че само луди овце останаха, дето са праят на вълци и са ядът в телевизора. Ше се ядът, ше ядът и накрая сами ше се изядът... Кой им слуша. Луд народ много и все лудите ги избират да ги дават вечер по предаванията. Ама как не взеха един нормален да пуснат, ей така да са припомним, че не сме само лудост плъзнала? На Лески ще му са забрави вече какво е учил народа от тия. Ти ще му видиш скривалището утре - на манастира. И христиенете и все сме добре. Ама тая църква не може да я бъде повече. То и кой ли му влиза на наш Максим вече в тоя ад. Ми да. Ни мъ гледай. Свети Георги ще я изгори, само курбан да направим добър и ще чуе и ще разбере.
- А Максим къде е сега?
- А, в манастира е той. Ма да ти кажа. Не че е лош или нещо. Млад е. Неразумен върви и ни мъ слуша. Само се смее. И вика: "Спри съ ма, бабо Гальооо! Стига за тоя камък твой. Само хората ти се смеят - не праиш друго." - ей тъй ми вика. Всеки път тъй ми отвръща и не ще да чуе. Дете още и той. Не ми е да му връзвам на него кусур. Църквата е лоша, не ни е попа халтаф. И камъка го знам точно къде е. Нали го сънувам сяка седмица по веднъж, че и по-често. Ма не слушат. И на тоз ловчанския епископа - на Максим шефа като дойде и на нега ще кажа... Цветелине, стига седя, бре! Я изнасяйте вече тавите...
След няколко минути се нанизахме в процесия към двора. Най-отпред тавите. Мария и Илия носеха победоносно две по-малки тави, а най-голямата идваше в ръцете на Цветелин зад тях. Кръвта още капаше от тавите по плочите на стълбището. Зад тях се бяхме подредили в индианска нишка аз и двете жени. Не бях чул леля Аня да говори през последния половин час. В другия край на калния двор внуците на баба Галя подредиха тавите една до друга пред голямото калено огнище. Илия и Цветелин се захванаха да го разпалят, докато ние правехме парлама.
Утре сутрин, Митко, като счупим калта всичко вътре ще е на мозък - хилеше се насреща ми Цветелин, докато помагаше да намесят малко кал в един леген, за да запечатат с нея вратата на калената пещ. Набутаха трите тави вътре и мъжете се захванаха да лепят кал около един голям камък, който служеше за врата.
- Дорде тоя камък е вътре в основите литургията му нищо не чини! И няма да му я чуе ни човек, ни Господ, ни келяво куче даже, ни-кой! Щот не е литургия това. Камъкът я разваля още като зафане Максимчо тропаря. Ще речеш, че е симбол повече нещо, тоя камък. Амиии, бял камък е най-прост. Ей толкоз голям. И нищо. И не съм се фанала за него, за да ми въртят теманета колко съм голяма съногледачка и таквиз. Не е за там и не може. Разваля му свещите, разваля му песента и хората разваля. И ги плаши. И бягат.
- Добре, де. Откъде се е взел тоя камък там в основата?
Леля Аня наблюдаваше с ръце на кръста разпалването на калената пещ и не поглеждаше нито баба Галя, нито никого. Но слушаше вниматело.
- Значи... Било е така всичкото. Щом е в основите, начи сещаш се, зазидали са го там на градежа още. То нащо църкве старо. И колкото старо, толкова от началото келяво. Зарад камъка... Та, начи... Почнали я църквата още хиляда и осемстотин някъде. То никой точно не знаел. Ама като сме две хиляди човека още поп ни се пада явно. Ми кръщенетата? Ми сватбите вътре? Лелии, кат са сетя... Нищо не е по Бога, дорде това пустото е долу. Аз моите всичките съм ги кръстила в моностира. И сватби там ще прая, да не мислиш. И такова ти викам... Градили я с камък от тука от дола под село, дет е. Две години. В дола долу имало е нещо явно преди това. Или са клали и обричали още езичниците на тоя камък или някой е убит с него. Или турчин го е ползвал нещо лошо, то и христиенин може да е. Кво го рекох пък туй за турчина. Не знам. Не им разбирам от тия действията за магия. Не пипам аз такова. Само сънища и кафе за мене. Но го сънувам камъка насред бял ден. Облян е в кръв целия и го носят да го зидат. В едни кола е натоварен. Здрави кола, големи. Бяло дърво и два бели вола са отпред. Фърлят го двама на голямата купчина. После го отмиват от засъхналата кръв, редят го на зида и му фърля майстора хоросана отгоре, после продължава да трупа камъни. Виждам го в съня как трупа нагоре. Зида, трупа, зида... И почвам да ги виждам вече камъните над земята. Толкоз го сънунвам, Ано, че на цвят и на форма ги знам сичките камъни и под земята в основата и над земята, които са. И така го знам точно къде го е сложил майсторът, пущината. Айде стига. Айде, Цветелинееее, стига лепи, какво са префърцуни. Стига му и му оставъ. Айде да са прибираме, да ги изпратите на манастира, кат не иска тука да лягат, ей тая Ана магарица, та магарица, пустата. Айде ма, Ано да остнете? Ей, да дойдеш и да не щеш да останеш. Една нощ да останеш, мории... Ама те виждам така си решила - ти знаиш що.

4.
През нощта сънувах широко поле. Голо. Напред трева и назад трева. Само от едната ми страна имаше храсти. Покрай тях се виеше тясна пътечкак, а по нея креташе забързан таралеж. Само за миг погледна Писателят, които пишеше, седнал до масата в градината си, която ми се стори като малък оазис сред полето. Няколкото дървета по краищата й допълваха впечатлението. Писателят не се обърна към таралежа. Нито към мен. Таралежът се съсредоточи отново в пътя си. Пътят му завършваше пред спокойно езеро. И то като градината беше поставено неуместно по средата на голото поле. А по средата на полето се мъдреха някакви разкопки. Всичко беше съшито със белите конци на съня. Дори насън се почувствах неудобно от изкуствеността на декора, които подсъзнанието ми беше струпало. И знаех от коя книга са част от образите. Вътре в разкопките си бях подредил всякакви инструменти. Пинсети, търнокоп, няколко лопати, листа от вестник, затиснати с мръсна бяла кърпа, манерка с вода, килната на една страна. Но не използвах нито едно от тях. Човърках с пръстите на крака си един камък в основите на зида, които беше разкопан. Изглеждаше древен и логично порутен, с множество криволици, извит под тежестта на настъпващата отвъд пределите му пръст. Пръстта се стремеше да го натисне още малко, да го събори и да се излее в центъра на мястото, което зида пазеше от нея. Пръстта искаше да затрупа отново всичко. А и битката изглеждаше загубена. Зидът вече се беше предал. Продължавах да човъркам камъка цяла вечност, докато в някакъв миг той подаде от едната страна и се измъкна от леглото си. Не се наведох да го вдигна. Подпъхнах крака си под едната му страна и го отместих окончателно. И зидът рухна. Пръстта от другата му страна ме затрупа до гърдите. Спомням си, че седях така, подпрял главата си на едната си длан, ядосан на собствената си глупост. Как успях сам да се закопая в тези разкопки? Защо ми трябваше да си играя с камъка... А камъните от зида? Как не ме премазаха? Ами, така е на сън... Още няколко минути след като се събудих в устата ми миришеше на прахта, вдигната от пръстта, която заля мястото на разкопките. Беше топла пръст, нагрята от слънцето. Суха и жълта. Събудих се и с ясната мисъл, че синьото не съществува. Мисълта ми се стори съвсем в тон с картините от съня, които още плуваха пред очите ми. Напълно убеден в истинността на констатацията за синьото, се измъкнах от килията, която се продаваше за малко пари на нощ на разни сънуващи туристи. На етажа имаше скромна и чиста баня. Измих си зъбите бавно, после лицето и накрая сънят потъна обратно от там от където се беше измъкнал.
Заслизах тътрузейки краката си към дворчето. Леля Аня седеше на ниско столче и си допиваше кафето. Като ме видя, отвъртя капачката на термуса, поставен на масата и наля димящо кафе във втора чаша.
- Вчера имахме интересен ден, нали, моето момче?
- Добро утро!
Седнах и аз на малко столче от едната страна на леля Аня. Отпих от кафето и се почувствах по-добре. Синьото небе над главата ми ме озадачи леко... Очевидно се присмиваше на сутрешното ми откритие...
Манастирсикят двор пустееше. Седяхме си сами с леля Аня. Освен нас наоколо не се виждаше жива душа.
- Всички са при злополучната църква.
- Така ли? От толкова рано?
- Да. Хората вече се събират там. И монасите отидоха към църквата преди повече от час. Чакат митрополита.
- Знаеш ли нещо за този камък?
- И заради него сме тук.
Стори ми се, че започва да ми просветва, но после отхвърлих идеята. Все пак все още не си бях допил кафето. Нямаше начин да ми просветне преди да го допия. Така че да момента реших да спра с въпросите. .
Леля Аня гледаше към изхода на манастира.
- Хайде да се приготвяме и ние.
Църквата беше на по-малко от два километра от манастира. От далече изглеждаше прилично, но колкото повече се приближавахме към нея, толкова по-отчетливо се виждаха старите й зидове. Личеше си, че е поне на двеста години. От едната й страна се бяха подредили двайсетина човека. Съвсем малко, ако се имаше предвид колко хора живееха в селото. От другата, близо до входа тъкмо паркираше джип. Всички се насочиха към спрялата кола, за да посрещнат някакъв свещеник. Стандартните поклони, целувки и други ритуали започнаха от свещенника, който водеше групичката. В интерес на истината очаквах от колата да се измъкне някой дебел епископ, но за моя изненада от вратата й се показа сравнително строен човек, на не повече от 60 години, поне видимо. Строгото черно расо бе украсено само с черни копчета. Леля Аня забърза крачка до мен. Аз не промених скоростта си и изостанах. Беше ми прекалено рано за още една сюрреалистична картина. Предпочитах след като съм сънувал, станал и изпил кафето си да видя нещо по-реално от групичка хора, наредени в редичка, да целуват ръката на някого, пък било то и високопоставен духовник. В мен живееха агностик, атеист, анархист и какво ли още не, православният християнин не се беше показвал отдавна. Забавих още малко крачка, за да се насладя на видението. В малка долчинка, досами вековна църква се разиграваше част от живота на тези хора, а аз крачех към тях без да имам ни най-малката представа защо. Поне планината зад гърба ми беше прекрасна. Пролетно подмладена. Приех, че съм на пикник и това ми даде някакво обяснение. Сдобит с новото обяснение, закрачих малко по-уверено към сцената на събитията.
Отец Максим ситнеше зад митрополита, които вече влизаше в църквата. Колонката се зананизва след тях в храма. Леля Аня влезе последна, като преди това ми хвърли кратък поглед, но не ми махна. Обърна и се влезе, оставяйки ме сам да взимам решения. Какво пък... Облегнах се на джипа, постоях така няколко минути, после въздъхнах и влязох в църквата. Прекръстих се най-лицемерно на прага и се огледах в сумрака. Митрополитът вече се приготвяше за литургия. От миризмите ми се зави свят и се облегнах на една от стените. Сетих се, че цял митрополит на крака да му дойде трябва да е нещо нечувано за отец Максим и малката му църква. Но пак беше събрал само дваисетина човека... После атмосферата ме дозамая и всички тези мисли спряха да ме занимават. Литургията се изниза бавно като следобеден чай с курабийки на гости при тъщата. След края на представлението митрополит Стефан и отец Максим поведоха отново процесията на излизане от храма. Аз пак се тътрех последен. На поляната пред църквата баба Галя точно обясняваше на архиерея за виденията си. Отец Максим се опитваше да я прекъсне и извително обясняваше:
- Баба Галя вижда и знае много. Хайде, бабо Гальо, дай ни да минем, че трябва да тръгнваме към манастира вече.
- Че тръгвайте, само камъка да махнете. Друго не трябва. И така на празник, ако стане, тамън докато дядо митрополит е тука ще е най-добре. Да викна Цветелин и Илия - за час ще го извадят. Няма да ви забави толкова. Пък за всички ще е по-добре, чуй ме накрая, бе отче Максиме. Не е лъжа. И измислица не е. Нито е лудост. Истината е. Махнете го, та да стане пак свещено тука. Дядо митрополите, бе, чуй ме. Ето и на тебе, Ваше благородие, ти е мъчно дето оня хайлазин е ровил по гробовете на хората, ама ти не си повярвал тогава и не го изгони от църквата, нали? Ама да се беше измъчил малко, да видиш от начало кое как е, щеше по-арно да ти е, а не да те яде отвътре сега тая мъка.
Митрополит Стефан замръзна за момент. Първо като ожилен, после, съвземайки се, погледна недоумяващо. Хвана баба Галя за рамената, усмихна й се и влезе в джипа.
След няколко минути на поляната бяхме останали само аз, леля Аня и старата жена. Заситнихме през поляната към пътеката, която водеше към скалата, на която лежеше манастирът.
Когато стигнахме, не направих грешката да влизам в църквата. Останах в малкото дворче, но понеже столчетата и масата бяха изчезнали, се помотавах прав, разхождах се напред - назад. Двете жени бяха потънали в църквата още веднага след като пристигнахме в манастира.
Реших, че е крайно време да си направя излет. Отидох до килията си, взех набързо две вафли и бутилка вода и побързах да изляза. В джоба си имах карта на местността, която бях разгледал предишната вечер. Отправих се с уверена крачка към една близка пещера. Беше близо, но не чак толкова близо, че да не е добра цел за малък излет. Красотата и миризмите на гората скоро прогониха мрака и тамяните от отминалата преди малко литургия. След около час вървене, я намерих. На гърба на картата имаше снимки от пещерата. Беше красива. И голяма. Не знаех, дали е дълбока. Пишеше само, че дължината на галериите й е 3025 м. Изкуших се да навляза, но след това благоразумно извадих едната вафла от джоба си и захрупах. Седнал досами входа, довърших и втората вафла, отпих глътка вода, после се разположих по-удобно върху тревата и най-спокойно съм заспал. Събудих се освежен и очевидно измръзнал. Слънцето вече се беше наклонило. Сенките се бяха удължили. Поех обратно, подсмърчайки и проклинайки сънливостта си.
На няколкостотин метра от манастира дочух гласове. Тръгнах в посоката, от която идваха и след малко се озовах на поляна, която в единия си край опираше в скалата на манастира. Около широка трапеза се бяха разположили монасите, отец Максим, Аня, баба Галя и още десетина човека. Митрополит Стефан явно беше отпрашил в прашния си джип. Миришеше на агнешко, на подправки и на пролет. Какво още да си поиска човек? Поздравих с широка усмивкаи и приседнах. Баба Галя ми посочи към единия край на поляната:
- Ей там е дупката, дето се е крил Лески в нея едно време. Ама сега са пуснали долу още едно агне сутринта и го пекат. Кажи им Мите, така ли се прави? После махна с ръка и някак си се затвори в себе си. Разговорът около масата беше оживен и никой не й обръщаше особено внимание. Всички ме поздравиха, когато сядах, но почти веднага се върнаха към разговора. Единствено монасите бяха сравнително мълчаливи, сякаш се притесняваха, че са на трапезата заедно с миряните, особено като имаше и външни хора...
Станах и тръгнах в посоката, в която беше посочила баба Галя. Миризмата на агнешко се усили. Усетих, че още някой тръгна след мен и се заозъртах. Двама от мъжете ме настигаха.
- От сутринта, от 4 часа сме го сложили. Трябва да е станало на мозък вече.
Стигнахме до кръгла дупка, която също беше покрита с голям камък, който беше облепен с глина по краищата му. Мъжете изчегъртаха вече спечената глина и отвориха входа на дупката. Веднага се чуха съжалителни цъкания с език. Надникнах и аз. На дъното, на около метър и половина се виждаше агнето сложено сутринта да се пече на бавен огън. Беше сложено върху стара джанта. Вътре в джантата още тлееха няколко последни въглена. Агнето беше прегоряло и изглеждаше по-скоро като част от недогорелите въглени.
- Тц, тц, тц. Много дърва ли сложихме, закъсняхме да го извадим ли?...
Леля Аня също люботно надзърна зад рамото ми.
- Тук ли е било скривалището на Левски?
- Тука, тука...
Мъжете извадиха препеченото агне и го отнесоха настрани. Видях още една малка маса, на която го оставиха и започнаха да се съвещават. От ямата лъхаше на препечено и на топлина. Тръгнахме след тях и им помогнехме да направят няколко порции.
- Да го опитаме все пак, макар че е отишло зян, то се вижда...
Приседнахме отново около масата, но настроението вече беше спаднало. Хората дъвчеха бавно прегорялото агне и преглъщаха трудно. Баба Галя невъзмутимо гризеше от черната порция в чинията си и сякаш не изпитваше вече нужда да обясни прегарянето с прокълнатия камък. Опитах и аз от месото, но беше ужасно жилаво и хрупкаво. Отмих вкуса му с малко вода и се опитах да отворя някакво тема, обръщайки се към Аня. Тя, обаче, не беше по-словоохотлива от баба Галя. Настроението натежаваше все повече, затова предложих да се връщаме в манастира. Аня Попоф прие веднага. Баба Галя също се надигна, прегърна Аня, разпрости се с нея, после и с мен и заситни към селото. Взехме си довиждане с останалите. Аня ми пожела лека нощ, казвайки, че отива да подготви бележките си. Погледнах учудено. Бележките за какво? Днес не се беше случило нищо кой знае какво от етнографска гледна точка според мен.
- Съвсем не е така. В православната антропология нещата се случват по този начин - усмихна се леля Аня и изчезна от погледа ми.
"Православната антропология" повтарях си замислено, докато се качвах към стаята си. Мислех си, че не бях чувал за такава до сега. "Православната антропология, православната антропология, православната антропо..." използвах израза за приспиване тази вечер, вместо агнетата-думи от тънкото томче на Максим Конфесор.