автор: secret_rose

По-крехки са...
от тичинкови мигли
онези неродени някак мисли
притиснати под нежния ти порив
да заглушиш първичния им танц...
Но връщат семенцата им
живота
в зениците на слънчевия ирис,
разпръснал ме над земните простори
в прашец от нереален,
златен гланц.
И тръгвам си...
събрала в шепи утро,
с почти недоизречения шепот,
политам по кристалните му пръски
понесла до сърцето си роса...
(не знам къде... но някъде отвътре,
навярно
по последните ни кръстове...)
и целия ми свят пулсира тихо
превърнат в най-щастливата сълза.