автор: verysmallanimal

Забравил съм си ключа. Редовния номер. Пребърквам всички джобове, но освен половин недопушена цигара не намирам нищо.
Едва не изпускам торбичката с покупки. Яйцата ще ги прежаля, бутилката обаче... не е мляко, все пак. А цигарата е приятна изненада. Ще си я изпуша горе, докато пия това, което наричам, по навик, кафе. Добре, че бравата е паянтова – удрям едно рамо и съм вътре. От тавана виси гола фасунга, крушка няма, разбира се. Голямо, полутъмно помещение, от което започват стълби – нагоре, към трите етажа и надолу, към мазето. Покрай стените, в безпорядък и някак артистично, са наредени стари мебели, чакащи някоя хлъзгава циганска банда да ги отнесе в гетото. Тук никой не чисти и под краката ми хрущят невидими боклуци. Едни наричат помещението ‘вестибюл’, други – ‘входно антре’ - което си е чиста тавтология. А за оня келеш от втория етаж това е ‘кимизарник’. Келеш, ама определението му е най-точно, май. Поглеждам нагоре. Три етажа по двайсет и четири стъпала и после още малко. Къщата е стара, с високи тавани и това прави изкачването подвиг. Е, няма как, поемам нагоре, стискайки до спазъм перилото и почти издърпвайки се с ръка. Не ме държат краката напоследък. Гаврил твърди, че било от пиенето. Може. Но ако не беше пиенето, въобще не бих станал от леглото, така че – ела зло, че без тебе по-зло.
Първа почивка, пред гаврилови. Той е адвокат, както пише на табелката. Пише и още нещо, май на латински. Все се каня да го питам. На шейсет е, ерген и чистофайник. Нямаше да е ерген сега, ако не го бяха спипали с братовчедка му Ветка. Те пораснали заедно. Тя, сирак от петгодишна, била прибрана от леля си. Добра жена беше леля Мария, бог да я прости. И макар бедна вдовица, отгледала я, изучила я. Ама тъй станало, че братовчедите затворили очи за родството си и скришом въртели любов. После се оказа, че наистина любов било тяхното, а не само – дай, да ти дам.... Като завърши Гаврил, майка му – това вече го помня – взе да се оглежда за снаха. Горда беше жената със сина си, искаше момиче от сой да му намери. Той дума не даваше да се издума за жени и сватби, ама тогава не знаехме защо. Накрая кандиса. Момичето, учителка по рисуване, беше дребничко и бледо. Почти не говореше, само кимаше и се усмихваше смутено. Към сватба вървеше работата и веднъж леля Мария я довела вкъщи, да и покаже какви нови чаршафи е купила за сина си, а,значи, и за бъдещата му жена. Как са влезли, защо не са ги усетили, не знам. Но като отворили вратата на неговата стая – на новите чаршафи, дюс голички – Ветка и Гаврил.... Гледат се четиримата и никой – ни гък.. Е,стават такива неща. Ветка замина още същия ден. След година разбрахме, че се омъжила за някакъв вафладжия и обикаляли с един фургон по панаири и сборове. Учителката не я видяхме по-вече. Но леля Мария... сякаш влак беше минал през нея – залиня, посивя, смали се сякаш и за по-малко от месец си отиде. Гаврил остана сам. И, толкова години, все си е сам.
Хайде,пак нагоре. Тук стената е изписана и изрисувана с каквото ти дойде на ума. Той, келешът – Иван, де – като малък все рисуваше и пишеше. Където му попадне и с каквото му е под ръка. Радваха му се родителите, насърчаваха го. То читалища, то школи,то уроци... Уж щастливо дете беше, пък като навърши шестнайсет, взе,че изпи две опаковки атропин и за малко да умре, хлапето му с хлапе. Не стана ясно, защо го е направил. И как се промени след това – заряза училището, не се прибираше с дни, пропуши, пропи се...И влачеше едни брантии, да ти спре сърцето от страх – толкова изрисувани и накичени! Влезе в казармата, изкара я, че и 6 месеца дисцип отгоре. После родителите му се разведоха, всеки си взе петте пари и наш Иван остана тук, с купчините празни бутилки пред вратата и кълба цигарен дим. Завъртя се по едно време едно момиче, кротко и хубавко. Премести се тя тук, заживяха криво-ляво. А, рекох си, тая може да го оправи. Не би. По малко от година измина и я намериха долу, при стълбите за мазето – проснала се до стената, а до нея спринцовка, запалка и някаква лъжичка. Свръхдоза, казаха докторите. Харесвах я и ми стана много мъчно. Веднъж попитах Иван, защо така стана с това дете, а той ми отвръща – аз, вика, съм като господ, давам, ама в кошара не вкарвам. Учил съм я да внимава, а не да се боде с каквото и попадне. Учил я бил. Идеше ми да го заплюя в очите, ама преглътнах. Сега, гледам го, живее с някаква, ама тая си е от неговите – кубинки четиридесет и трети номер и един глас - като на пиян подпоручик. И се разбират,май. Да са живи и здрави.
А аз да вървя, че с тази моя простата....Току ме напъва.Пък после нищо – капне малко и спре. Години. И веселби. Стълбите между втория и третия етаж ми тежат най-много. И те са като другите уж, ама трудно се насилвам да ги изкача. Хем е чистичко тук, лампа свети, не мирише на мокри котки, ама като знам кой живее на третия етаж и ми се отщява. А, стигнах го и него, третия. Не, че лоши хора живеят тук, напротив, много свястно и задружно семейство са. Таня и...забравям му името непрекъснато. Няма значение. За нея това е втори брак. Има едно дете – момче, от предишния и брак, което е сега в Англия. Учеше архитектура, ожени се и остана там. Природиха си още едно, пак момче, още е в гимназията. Таня е учителка по литература в горните класове, а и пописва за някои списания. Казват, че е талантлива и аз съм сигурен в това. Това жилище беше на първия и мъж. Докато не го проигра на комар. С много мъки тя и роднините и събраха пари, та да го откупят. Справиха се. В началото всичко беше като по ноти – с първия,искам да кажа – голяма любов бяха, все заедно и все за ръка се държаха. Той беше архитект. Тогава млад и амбициозен, с усет за красивите форми, бързо направи кариера и скоро вече беше заместник шеф на една проектанска организация. Родиха си две деца и животът им вървеше така, че много от съкварталците им завиждаха. Кариера, разбирателство в дома, децата растат – както се казва, гозбата си къкри на печката и ухае на щастие. После Таня се хлъзна. Залюби се с един неин колега и състудент от университета. Вярно, само месец или два трая тая авантюра и другаде,може би,всичко щеше да бъде забравено скоро, но Сашо – мъжът и – не го преглътна. Нямаше скандали, не. Просто стана студено у тях. Много неща опита тя, много жертви направи, само и само да се върнат ония, хубавите дни. А и Сашо, и той направи много неща. Първо започна да пие. Ама не така, колкото за бог да прости – пиеше много. Пиеше всеки ден. Естествено, понижиха го, а после направо го изгониха от работа. Започна като чертожник на друго място, но и там същото, че и по-лошо. Хем пиеше, хем спеше с жената на началника си, хем комарът го затисна. А затисне ли те комарът, пускане няма. Е, разбра шефът му какви ги вършат те с неговата благоверна, вдигна шум – та милиция, та партийна организация...стана мътна и кървава. Той не беше партиен член, ама го привикаха на едно заседание, опънаха му ушите и го натириха да си върви. Трето работно място, четвърто, пето – и все по надолу, чак до общ работник във фармахим. Там се работи с отрови и хората много пият. Вероятно им е все едно, от какво ще умрат. По това време се разведоха и, естествено, децата останаха при нея. Сашо се премести да живее у един свой приятел. Пак по това време, една вечер, той заложи жилището на комар и го изгуби. Но тогава никой не знаеше за това. Идваше чат-пат да види децата, и все пийнал. Една събота, през юни беше, Таня трябваше да отиде на някакъв излет с колеги от училището. Взе със себе си голямото момче, а малкото, на 4 години, понеже не се чувствало добре, останало вкъщи – баща му дошъл да го гледа. Лошото не идва само, казват хората. Още на обяд детето се присвило от болки в корема. Апендисит, както се разбра после. Трябвало веднага да го закара някой в болница. Трябвало, но Сашо вече бил така почерпен, че не разбрал какво става. Детето се свивало на креватчето си, баща му гонел някакъв свой рекорд за бързо напиване... така целия ден и цяла нощ. На другия ден по обяд Таня се върнала с другото дете и ги заварили – всеки потопен в своята си болка. Обадила се тя, дошла линейка, взели детето в болница. Късно. Спукан апендикс и – перитонит. Не успяха да го спасят. Ако било закарано предния ден, всичко е щяло да бъде наред, казаха. Но нямало кой.
Това беше последната почивка. Понякога се застоявам тук по дълго. Стоя и гледам вратата. И си мисля за други едни врати, през които минеш ли, няма връщане. Нагоре е таванът, където живея аз. Сам. На вратата, с неравен почерк, някой е написал: Александър Алексиев, архитект.