автор: secret_rose

И ако волята Му отреди
да е далече...
няма да съм близо.
Ще запечатам бледите следи
под ризата Му,
която ще наметне над света ми
ако прекъсна
жалкия си полет
отвъд спасението...

Ала късно е.
Когато е единствената пролет...
Когато е
живителния извор
сред нотичките в мъртвата ми песен.
Когато е живота ми...
И избора
предопределя само истината... -
лесно е,
да си повярвам, колко съм небесна
и как ще го спечеля в светлината,
а всъщност го изгубих...
по отвесната,
забита като кръст
отвъд земята ми.

...

И смисъла да съм, и да ме няма
е само в тишината на сърцето ми,
изпълнила единствената рана -
да съм така далече от ръцете му.