автор: atima_viva

Не вярвам да си вятър и няма да се крия.
Душата си отварям - прозорец за стихия.
Навътре проветрявам - да влезе светлината
до ъгълчето сдрачно, което в мен се мята.
От прах и мръсни стъпки, от нокти и от зими
все търся да е пролет, но тя е все заминала.
След нея – иде вятър, но ето че изстива
..и покрив си намятам, и кожата си дива...
И пак преодолявам студа, а той се шири
наоколо,
           край мене ...
                                 в очи до пусто сиви..