автор: Kristo

След като се скри луната,
и с теб пак останахме сами,
напрежението... искрата...
огънят, който в нас гори,
запален бе на свещ едничка,
да посрещнем този ден.
И на студа да не си самичка,
аз дори запалих мен...

После росата ни изкъпа,
като котараците ненужни,
едва сега разбирам, скъпа,
че не са ни сълзите чужди.
И облегната до мене, мъркаш,
как те дразни тази светлина!
Вътрешно ще се побъркаш,
щом те докосне сутринта...

Кланяйки се на слънцето вече,
нека измине и този период,
ден и нощ, и сме пак обречени,
срещу времето да сме на ход.
Докато така стоиме, приковани,
кой ли ще ни възвести това,
че съществата вътре неразбрани,
с нас си започнаха деня?