автор: krasavitsa

Стандарти, стандарти...

Ако имам някакво качество, с което наистина се гордея – това е пълното ми пренебрежение към храната. Към доста неща съм взискателна и дори капризна, но към храна – никога. Ям набързо каквото и да е и забравям. Тази досадна нужда, губеща ми времето три пъти на ден (и защо три пъти, Боже, не можеше ли да намалиш наказанието на един път) и сега ме принуждава да зарежа обиколката из музея и да тръгна към закусвалнята.
Храненето в западноевропейска страна ми е твърде особена досада, защото ми налага да приема спокойно средства, които у нас ще ми стигнат почти за седмица, тук да заминат в канализацията след едно хранене. За кой ли път се заканвам да отида в страна с много по-евтина валута от нашата и да се храня с един-два лева в продължение на цяла седмица! Всъщност, единицата ми мярка е в брой книги. На цената на две нашенски прилични книги успях да поръчам на щанда някаква салата и фуния с пържени картофки на един лъщящо черен негър, който ми заяви троснато, че не говори английски. Абе съкровище, това тук е Кралският музей за изящни изкуства в столицата на Европа, как ще приемаш поръчки без един елементарен английски, м? Или заместваш някой, който е отишъл до тоалетната? Добре, минавам на френски... След като сложи в една чиния поразрошени листа от маруля, поръси отгоре няколко зърна царевица и бодна два стръка броколи и две резенчета домат, започна да ги залива с някакъв бял сос, без да ме попита искам ли го – а имаше и други сосове. Леко раздразнена, не се усетих, че го питам на английски какъв е белият сос. Погледна ме учудено, след това прихна подигравателно и ми отговори - явно според него много остроумно, че белият сос бил... бял сос. На английски. Пък го и повтори, хареса си шегата. Аха, пиленце, значи си знаел английски, но просто не ти се е говорело? Или и това беше много остроумна шега? Ами белият сос може да бъде млечен, с майонеза, със сирене, с кисело мляко, с чесън, без чесън... или в Брюксел има само един вид бял сос?
Не съм расист и се надявам никога да не стана, но за първи път изпитах някаква ревност към Европа. Някак ми се струва в Брюксел аз да съм си повече на мястото, отколкото той, та да се опитва да ми се подиграва, че съм попитала какъв е белият сос, който ми слага без да попита искам ли го. Ама ха!
Салатата не струваше - нито зеленчуците, нито сосът имаха някакъв вкус, но пържените картофки в цял свят са си пържени картофки.

Докато съм на тема хранене, ще споделя още едно хранително преживяване.
Не мога да се начудя на нашенския обичай когато сме голяма компания в ресторант да се прави обща сметка. Винаги се намира някой, който да каже на сервитьора за по-лесно да я направи обща – като че ли ние обслужваме него, а не той нас. Ако това се реализира, в продължение на половин час след това всички правят сметки и демонстрират всякакви според тях високонравствени качества като например щедрост или липса на дребнавост “ама не, остави стотинките, няма да обеднея” или “много едри ми даваш, нямам да ти върна, хайде, сега ще мине от мен, пък следващия път ти ще черпиш”. Ами ако не искам да има следващ път? В Европата този маниер води до много комични ситуации, а в Брюксел ситуацията стана двойно и тройно комична.
Менюто в доста луксозния ресторант, в който вечеряхме първата вечер, беше написано на три езика, но се оказа, че няколко дами от делегацията не могат да се справят с нито един от тях. Да се чудиш кой и защо ги командирова в европейския парламент, ама нейсе. Малко по-късно, при по-близко познанство установих, че всичките са бивши или настоящи привърженички на една политическа сила, която някога е била Единствена в България. Обслужихме ги с превод на почти цялото меню и върнахме само два пъти сервитьора, който се чудеше защо изборът ни отнема толкова много време. Най-после поръчахме и се унесохме в общ разговор, оживен по южняшки, балкански или както щете го наречете. И като поизпразнихме чиниите, най-възрастната дама изведнъж взриви атмосферата с въпроса: - Ще платим общо, нали?
Тук е моментът да си призная, че като чуя за общо, аз се хващам за кобура. Та попипах го аз за кураж и въпреки всичкото си уважение към възрастта й най-дръзко попитах – защо? И като се почнаха едни, не ти е работа. В края на краищата, след като й бе обяснено надълго и нашироко, че всички сме командировани от различни институции при различни условия, предложението се отхвърли, но сега пък активистките решиха да изпратят парламентьор при келнера, който на брилянтния си английски да му каже да направи отделни сметки. Стиснах кобура под масата и замълчах, че започна да става много. Как да им обясня на другарките, свикнали да командват колектива винаги и навсякъде, че на келнера и през ум не би му минало да ни прави обща сметка - нали пак ще ги изкарам прости? Парламентьорът се върна сияещ, че е изпълнил волята на колектива, а след малко сервитьорът дойде и ни донесе... обща сметка. Нов смут в редиците, нови съмнения и обяснения. Горкият келнер не се напънал да схване какво точно му казват на английски, но като чул че става дума за сметката, логично решил, че от него искат обратното на нормалното. Недоразумението мина за сметка на английския на парламентьора, разбира се. Не ми се обсъжда суматохата после при плащането - с любезните намеси на съседа по маса пред келнера – да ти услужа ли с дребни, ако нямаш... само ще кажа, че там не съществува вариант да нямат дребни да ти върнат и всички тези изключително доброжелателни намеси са всъщност стрес за сервитьора, който се чуди защо когато приключва нечия сметка се месят и съседите. Не ме питайте какво ядохме, не помня.
И - толкоз по манджите, продължаваме.

(следва)