автор: secret_rose

Забравих си сърцето на полянката
където пихме чай с един синчец
и няколко усмихнати камбанки,
забравих си и малкия венец
от ранобудни бели маргаритки
и гривничката от листа.
Забравих си и слънчицето в плитките,
и джобчето с усмивки.
И света ми...
И името си даже го забравих,
(избра си цвете, за да го нарича)
и топличкото в сричките оставих
на изгрева, защото го обичам
а той не знае как да се разкаже
на малките росици по цветята.

Самотно ми е... тъжен е паважа
с рисуваните дъждове в ръката ми...
С чадърите, макар така красиви
на своите чертички или точки,
отделности един от друг обвили
(на допира е дадена отсрочка...)
И сивите бомбета, и ботушите,
и шаловете - занемели възли.
И нямам си където да се сгуша,
невидима, за този свят от бързане.
И затова написах тази песничка
която си припяваме със мостчето
на двата свята. И ни е чудесно
без техните несвършващи въпроси:
"Къде ти е усмивката, момиче,
къде са ти оградките, пътечке."

Забравихме ги. От отричане.
От необичане. И от човешко.