Позвъних и зачаках. Вратата се отвори внимателно, веригата се опъна и Стела надзърна навън.
Очите й зашариха като че ли очакваше да види папараци да изскачат отвсякъде. След това махна веригата и ме пусна вътре.
– Къде се загуби, бе, човек? Не се обаждаш, не вдигаш когато аз звъня… Накара ме да си пренебрегна кашлицата и да дойда да те видя!
– Крия се! – заяви Стела.
– И от мене ли?
– Ще видим. Влизай да ядем курабии!
Последвах я в кухнята, където тя извади от фурната втора тава с любимите си курабийки. Явно скуката й бе дошла в повече.
– Напоследък всички ме вземат за отдушник! – започна тя и перна масата с ръкавицата за горещи съдове. – Не знам защо решиха, че трябва споделят проблемите си и най-съкровените тайни с мен! Да знаеш само какви глупости чух през последната седмица, мозъкът ми не ги побира, та реших да се скрия за известно време, щях да прегрея! Писна ми да ми искат съвети!
– Т’ва е заговор бе, душа! – отвърнах спокойно аз. – Нали си спомняш онази книга с различните начини за контраатакуване на обиди? Един от тях беше да отвърнеш на нападката с поговорка, която няма нищо общо с казаното от противника, като го оставиш да си блъска главата върху думите ти.
– Е, и?
– Ами върни им го, като на казаното от тях отвръщаш с първата поговорка, която ти хрумне!
– Смяташ, че ще престанат?
– Не, ще те вземат за духовен водач, ще те търсят постоянно за съвети, а ти ще им гледаш сеира, докато се опитват да разшифроват безсмислиците ти.
Стела само въздъхна дълбоко. В този момент телефонът й зазвъня. Стела го взе.
– Моника! – изпъшка тя. После вдигна.
Постояхме така 2-3 минути, а тишината беше нарушавана единствено от жуженето в слушалката.
– Ех, трай бабо за хубост! – извика изведнъж Стела и затвори.
– Ще направиш ли малко кафе към курабийките? – попитах аз.
Тя се усмихна и се запъти към шкафа.