автор: secret_rose

Когато малкия ми свят притихва сънено
под нощната си шапчица на слончета
и меките тревички по ръкавите
звънят под щурчовия съпровод,
когато само мрака е разбуден
и плисва над очите ми балончета
в сапунената грижа на забравата...
Когато се разлиства онзи свод
към приказните зали на принцесите,
към горските полянки на друидите,
след детското хвърчило на съня ми...

... отпускам се по топлата ти длан

и плътните къдрици на завесата
драпирана без тебе през годините
разтваря самотата от света ми
в листенца полурозов нежен свян.
И тихичко... най-тихичкото идва
със стъпчиците белички на изгрева,
с усмивката на моята Аврора,
притихнала в ковчеже от мечти...
Мечти, в които бавно си отивам...
(мечти... в които бавно се откриваме)

Поспирам... за света ми да се боря.
Прозряла, че живота си ми ти.