автор: YouNeedLobotomy

Когато за една изначално грешна и вредна идея умрат хиляди хора, тя става свещена. Но никога не спира да е грешна или вредна.
***
- Обикновено не слушам хората докато говорят. Защото обикновено никога не казват нещо, което не съм планирала да кажат. Това, което те заби в главата ми, е, че изрече поне три реплики, които не очаквах да кажеш, когато те видях за първи път.
Аз и Ари лежахме в някакво скъпо легло. Аз започвах да се притеснявам, че скоро може някой да влезе, а тя започна да изпитва удовлетворение от факта, че съм уплашен.
- Брей. Сигурно защото обикновено казвам произволни думи.
- Помня, че очаквах от теб типичния писателски култ към езика, но тогава каза "Че защо ми е да уважавам езика? Той не е нищо повече от клетката, в която затварям въображението си." . Рядко се впечатлявам от реплики, които не съм измислила самата аз, но това беше толкова смислено, просто и оригинално.
- Извинявай за вчера. - каза тихо Артър.
- За какво?
- Че ти отнех наследството.
- Толкова е наивно от твоя страна да си мислиш, че старецът няма да остави наследството на Владимир заради някакво си момиче. Каквото и да стане, той ще е неговата гордост. И бях изключително съгласна с всичко, което каза ти вчера. Освен може би с импотентността на прапрадядо ти, за нея съм крайно несигурна. И въпреки съгласието ми, разговорът беше изключително странен.
- Какво имаш предвид?
- Стана някак твърде бързо... ако беше разговор от книга, бих си помислила, че е нереалистичен.
- Е, слава богу, че не е.
Настана кратко мълчание.
- Струва ли си животът на курва? Не ме приемай погрешно, не те питам с укор. Всъщност предполагам, че си струва.
- Не гледам на себе си просто като на курва. Аз съм мисионер на една идея. Не го правя заради секса. Нито заради парите. Нито дори за да не оставя способността ми да бъда критична и мислеща да умре. Всичко това е помежду другото. Правя го, за да променя света.
- Ако не ме мързеше толкова, щях да се смея.
- Преди две години се чуках с едно момче от най-пуританското семейство, което можеш да си представиш. Беше на деветнайсет години, а майка му още държеше да си е у тях в девет всяка вечер. Изпитваше панически страх от нея и очевидно се чувстваше ужасно в семейството си, но беше убеден, че няма нищо по-ценно за човек от семейната среда. Няма никой, който го обича повече от роднините му. И че те никога няма да искат да го наранят. Бяха му набили тези глупости направо в черепа. Пропускаше факта, че могат да го наранят с невежеството си много повече от който и да е друг. Беше девствен и изпитваше погнуса от секса. Трябваше ми дълга седмица да го накарам да почувства желание да се чука с мен. На следващия ден го правихме пак. На по-следващия пак. Най-лесният начин да стигнеш до ума на някого е през гениталиите му. Започнах да му разказвам за това колко хубав може да е живота му. Разкрих му очевидната истина, че родителската глупост е много по-страшна от чиято и да е злоба, която можеше да го застигне и че е време да преживее една лична революция в главата си. В началото той не ме разбираше, но аз не исках да се отказвам от него. Той беше любимият ми проект. Приех борбата с майка му изключително лично. Чукахме се около месец. После тя му забрани да се вижда с мен. Той избяга и пак се чукахме. След още месец вече не изпитваше никакъв страх, нито свян. Майка му едва ли някога ще спре да беснее. Щом мога да освободя някой толкова окован, значи мога да променя всеки. Не го правя за секса. Правя го, защото хората са забравили защо ги има нещата по начало и някой трябва да им го напомни. Онова момче беше забравило, че любовта я има единствено за да последва секс, да имаш само любов значи да си постоянно незадоволен. Платоническата любов не е нищо повече от привързване, което не може да се мери с мощта на истинската , която трае най-много месец и половина. Владимир е забравил, че държавата не е нищо повече от орган, който трябва да служи на гражданите си и че ако иска от тях да се жертват за нея, то тогава не си върши работата и трябва да бъде сменена с нова. Аз съм мисионер на очевидното, което не можем да видим. Припомням на хората защо всъщност ги има нещата.
- Докато говориш за това гола си ужасно възбуждаща.
- Не бих рискувала да те изчукам още веднъж толкова скоро. Възможно е да се привържа. Правя секс толкова често само с неочарователни хора или с хора, в които съм влюбена.
- Значи можеш да се привържеш към мен, но не и към някой, в когото си влюбена?
- Ще се привържа и към него, разбира се. Но след най-много месец и половина ще осъзная как изобщо не прилича на образа в главата ми и шокът ще ме отърве от хибернацията на спокойното междуполово общуване. Да се сближаваш прекалено с човек, който не обичаш, е опасно. Ако веднъж се привържеш, тогава няма да я има изненадата, че този човек не прилича на това, което е в главата по нищо, защото винаги си знаел, че това е факт и въпреки това си се привързал. Когато си позволиш да станеш близък с човек, когото не обичаш, социалната лоботомия ти е в кърпа вързана.
- Ще ти позволя да се ожениш за мен, ако се привържеш.
- Знам. Не това ме притеснява. Притеснява ме летаргията, в която ще изпадна в момента, в който не желая да правя секс с друг освен теб. Когато това се случи, ще загубя един от най-силните източници на информация и вълнение в живота ми. Способността ми да се влюбвам всяка седмица и да правя секс с някой едва познат всеки ден.
- Значи няма да правим повече секс днес? - Артър беше тъжен.
- Не. Време е да излезеш от стаята тихо и незабележимо.
***
Беше толкова късно, че беше рано. Единственият звук, който се чуваше около имението, беше кукуригането на петлите от селото в далечината. Тази почти абсолютна тишина се разби от гръм на пушка.
***
- Викнете линейка! Викнете линейка! - викаше Джон.
Всички в къщата се събраха в трапезарията. Трупът на Леонард Брен лежеше на земята с куршум точно в сърцето.
- Мъртъв е. - прошепна тихо Владимир и махна ръката си от врата на баща си. - Викнете и полиция.
***
- Разкажете ми подробно какво се случи преди нощта на убийството. - детективът гледаше втренчено в мен.
- Нищо специално. Вечеряхме.
- Имате ли представа кой може да е имал зъб на стария Брен?
- Не съм от семейството. Дойдох тук вчера и не познавам никого наоколо.
- Случайно вчера господин Леонард да се е карал с някого?- не исках да им казвам. Ако им кажех, със сигурност щяха да помислят, че Владимир е убиецът, но аз бях сигурен, че не беше. Но откъде да знам дали Ари ще им каже? Не ми стиска да рискувам. - Да. Скара се с по-големия си син. Владимир.
- За какво?
- Аз и Ари бяхме в съседната стая и ги чухме да викат. Леонард не беше съгласен с желанието на Владимир да се ожени за нея и го заплашваше, че ще го премахне от списъка за наследството.
- Благодаря ви.
***
- Убийството е извършено с тази пушка, сър!
- Любимата ми ловна пушка. - каза тихо Владимир. - Каква наглост.
- Трябва да дойдете с нас, сър. - каза детективът.
- Заподозрян ли съм?
Полицаят се замисли.
- Къде е стояла пушката?
- В тайната оръжейна. Долу.
- Кой е знаел за нея?
- Би трябвало само аз, Джон и тате.
- Елате с нас.
- Предполагам е неизбежно да ме подозирате. - Владимир тръгна.
***
Причината да остана в имението не бе, че да си тръгна щеше да е подозрително. Просто исках да видя какво ще стане. Седях на балкона и се наслаждавах на прекрасната планинска гледка пред мен. Артър опря ръка на рамото ми и аз се обърнах.
- Защо го направи? - попита тихо той.