автор: GoranMalevski

/ по Яна Нега /

Спомняй си ме понякога, когато от мъка си луднала,
когато в светла тъга зазвъни листопадът.
Зная, не станах твоето нечакано Чудо,
но те обичах... , а ти беше Божа награда...

Колко е пусто, в плен на тъгата, любима...
Изгрев и Залез са само миражи в очите.
Спомняй си ме понякога... Ей така... Да ме има...
Карнавала на маските е устроил Светът на лъжците...

Спомняй си ме понякога... , дори когато не струвам.
Търси и лика ми, та нали в сърцето ти го садих...
Напиши нещо дръзко, така че да го сънувам...
Захвърли на безразличието бляскавия си щит...

Защити ме от спомена... Стреляй! Аз ще те слушам...
Все едно, ние с теб, един за друг ще умрем,
като морските риби, позабравени от Бога на сушата...
Спомняй си ме понякога... , а може би не съвсем...