автор: merkator

Привечер е по-хладно. Хората са наизлезли по терасите, звучи какафония от музика и живи, превъзбудени подвиквания. Маси, салати, питиета. Старец по потник пуши цигара облегнал лакти на парапета. Едно хлапе наднича любопитно от балкона, а до него куче се е изправило на задните си крака. Повехнала жена, облечена със захабена, домашна рокля, простира ризи, бельо и хавлии.
И все пак, има нещо застинало сред блоковете. Сякаш времето тече по-бавно с жегата. Забавен каданс, застинала, потрепваща едва едва, картина. Някакъв стаен непукизъм, тих протест, който може да се подуши само в бедняшките квартали. Отчаяние отдавна преминало в демонстративно безхаберие. Когато си на дъното нямаш задължения, отговорности или предразсъдъци. Наслаждаваш се на минутите отмора, на евтиното вино, на крясъците на децата, на скимтенето ма помиярите, на провисналите гърди на съседската жена. Всяко движение ще е излишно, ще наруши баланса на безвремието, ще върне проклетата реалност.

-Здравей! – обърнах се изненадан. Пред мен стоеше двадесетина годишно момиче с шини на зъбите и се усмихваше. Усмихваше се така, сякаш трябваше не само да я познавам, но и да споделяме много общо спомени. Очите й ме гледаха безстрашно. Да срещнеш непознат, брадясал мъж с татуирани ръце, обици и лъхащ на джин в гетото,а и да го заговориш така смело…нещо не беше на ред, аз не я познавах! Извадих една цигара и я запалих, продължавайки да обмислям ситуацията с надежда за проблясък. Реших да опростя нещата. Винаги така правех, щом мозъка ми започваше да заплита прекалено сложни интриги и да драматизира.
- Явно се познаваме. Нямам спомен да съм те виждал из квартала, не съм те виждал и из клубовете…коя си ти?
- Аз съм дъщеря ти! Всъщност е по-правилно да кажа, че съм ти дъщеря.
Смехът ми отекна сред панелките и затихна във всеобщата глъч.

- Няма нищо смешно, ако си на моето място, а дори и на твоето. Майка ми ми каза името ти преди месец. Всичко останало е моя инициатива.

Все още се усмихваше и всичко изглеждаше й звучеше доста нереално. Спрях да се смея. В усмивката и наистина нямаше нищо смешно.

- Как се казваш? - отроних на края.

- Рамона.

- Слушай сега Рамона, аз нямам деца, нямам жена, а и нямам информация за такива. Така че вероятно бъркаш! Повярвай ми, не искаш точно аз да съм ти баща!

- Информацията не е даденост, тя се придобива. Бил ли си опериран през 1987 година във Военна болница.

За миг се замислих. После се уплаших.

- Да. - казах без капка ентусиазъм.

- Имам приятел, който работи там в момента. На кратко, за да съм сигурна. Сега ти ми повярвай...аз обичам да съм сигурна, проверих базата данни и твоето днк е там. Същото като моето. Аз съм твоя дъщеря. И не идвам с някакви претенции или упреци. Идвам да ти видя лицето и да разбера до колко майка ми е имала възможност да те прецени.

- Коя е майка ти? Как се казва, всъщност на колко години си?

- На двадесет и две. Майка ми се казваше Селма. Да, мъртва е! За това съм тук.

Селма, Селма мила, какво си направила мамка му!

- Виж сега...Рамона, искаш ли да отидем в моя апартамент и да си поговорим?

Нямаше какво друго да кажа, трябваше ми време да осмисля случващото се.

- Да, с удоволствие!

Божичко, колко е уверена, няма ни капка съмнение в решенията, които взима на мига. Така ми се струва, а аз се съмнявам във всичко, във всичко което правя.

Асансьорът се движеше бавно, миришеше на пикня. Нашарен с десетки надписи от незнайни убитаци, решили да оставят единственото смислено нещо след себе си на най-безсмисленото място, той ни водеше към непозната за мен ситуация. Подозрително неприятна. Трябваше ми питие.

Отключих и направих път на Рамона да влезне първа. Май сгреших. Вътре беше кочина. Фасове по плочките, мръсен тиган с остатъци от храна, празни бутилки, пълни пепелници, скъсана пола на една безименна героиня от снощи...само сиди-то придаваше някакъв смътен ореол на леговището с помощта на Пинк Флойд. Поне за мен.

- Нямах представа, че си пропаднал чак толкова. Намерих адреса ти в Интернет и разбрах, че нещо не е наред, но всъщност нещата са по-страшни от колкото си ги представях. Щом те видях разбрах, че се пропиляваш.

- Чакай малко! Аз съм на четиридесет и три години, няма как ти, малка пикло, да ми даваш оценка! – не бях сприхав, напротив, но нещо в тези думи ме подразни зловещо. Дали беше липса на възпитание или млада дързост, нешлифована във времето, дали беше моята пробудила се гузна съвест....пропъдих последната мисъл веднага. Не бях никому длъжен, никой не беше длъжен и на мен.

- Селма ми разказа за теб, два дни преди да умре. Банално, но явно хората се пречупват щом усетят миризмата на смъртта. До преди два месеца теб те нямаше в моя живот. Като те гледам и в никой друг, но ти си знаеш. Нямам време да се занимавам със сълзливи семейни драми....

- Точно с това се занимаваш, точно в този филм си в момента!

- Както и да е....та майка ми те описа като много интелигентен човек, талантлив журналист и начинаещ писател. И голям боклук, що се отнася до отношенията ти към хората. За това и не се учудвам много, че си ударил дъното.

Какво е това малко момиче, каква е тази самоувереност. Млада кръв или преживяла душа. Или и двете...слушах я някак в захлас, без да я чувам буквално, просто усещах за какво ми говори. А то не беше за едно нещо. Колкото и да се мъчи човек да е студен, строг и сбит в изказа си, той винаги говори в паралелни светове с много нюанси на думите, изреченията и най-вече в мислите си. Истината е много лична, много егоистична. Истината не е курва, която можеш да продаваш на сам и на там, тя е най-интимното преживяване и никой няма право да ти я отнема или да ти я налагa, тя идва от сърцето ти.

- Как умря Селма?

- Преди да почине, тя ми каза едно изречение. После издъхна. ” Ела с мен завинаги, ще ти направя седем деца и ще живеем в мир, докато не ме отвлекат демоните на девет мулатки от Карибите.”

- Божичко! Така се запознахме с майка ти, това са мои думи. – отворих хладилника и извадих бутилка джин и каната с тоник. Държех го в кана за да се разгазира. – Искаш ли питие?

- Да, но предпочитам бира.

- Нямам, но може да отскоча до магазина?

- Няма нужда, сипи ми същото като твоето. Няма да се застоявам дълго.

Напълних чашите. Седнах срещу нея на изтъркания диван и я загледах. Приличаше на майка си, беше красиво момиче. Добре съм се справил, нямам забележки.

- От какво умря Селма?

- Рак. Добре, че не си й направил седем деца, защото явно демоните са те дебнали зад вратата на спалнята. Много бързо си се спасил при мулатките.

- Дошла си да ме съдиш, да излееш гнева си, да ме унижиш и да си докажеш, че нищо чак толкова не си изпуснала?! Аз съм един самотник Рамона, нищо не можеш да ми направиш, няма какво да губя и не искам нищо да печеля. Просто се мотая по тази земя.

- Правейки деца на наивни момичета и съсипвайки им живота?! Много добре се справяш с мотаенето. Майка ми ме отгледа сама, остана сама цял живот и умря сама. Заради теб. Но не съм тук да те съдя, на друго място и друг ще те съди. Исках преди да отлетя да те погледна в очите. Очаквах да намеря отговор или някаква там искра, която да ми обясни как понася живота човек като теб. Уви…

- Няма нищо за обяснение. Всеки избира сам пътя си, майка ти беше красива жена, могла е да вземе който си иска мъж. Тя е направила своя избор!

- Да вземе?! Това да не е килограм картофи! Ти чувал ли си за любовта?!

Почна се. Стигнахме до любовта. Всичко почва и свършва с нея. Дори и да замина на пуст остров на край света, тази чума пак ще ме настигне. Цял живот бягам от нея и цял живот тя ми диша във врата. Инквизиция, кошмар или божие наказание? Всичко почва и свършва с любовта, малка пауза, миг почивка и пак те връхлита из зад ъгъла. Дори и тук в гетото. Дори и тук сред плебеите.

- Рамона, повярвай ми, ти не знаеш нищо за любовта!

- Тя те обичаше!

- И аз я обичах. Не ме подценявай. Но аз съм от друга кръвна група. Просто различна кръвна група, не по-добре или по-лоша, различна! Аз живея пасивно, не правя нищо и да знаеш от мен, и това е форма на живот. Амбициите, непрекъснатото търсене, действието, обвързването с който и с каквото и да е, е робство, което аз не мога да изтърпя. И не искам. И защо, мамка му, никога не ми се обади и не сподели с мен, че имаме дъщеря?! Това също е неин избор!

- Да знам! Неин е и сега мисля, че я разбирам. Ти си олицетворение на депресията, ти не можеш да дадеш нищо никому. Не се обиждай, но си мисля, че хората от твоята кръвна група сте по-скоро паразити, от колкото просто пасивни наблюдатели. Гниейки си тук, ти си грабил с пълни шепи и от мен и от майка ми. Без да съзнаваш дори и това не е твоя вина…аз ще тръгвам, утре се връщам в Лондон и трябва да си приготвя багажа.

Тя стана рязко без да си е допила питието. Аз не знаех, какво да направя, не знаех как да постъпя. Един вечно объркан и отегчен пияница.

- Там ли живееш?

- Там уча за сега.

- Ще ми дадеш ли твой адрес или телефон?

- Не. За каквото са ти, ти нямаш нужда от никого?!

- Все пак си ми дъщеря, така е редно, така се прави май.

- Имаш ли нужда от пари?

Усмихнах се. Нима не виждаше къде живея? Бедняците нямат нужда от пари, скъпо дете.

- Не, благодаря, че попита, но ако имах нужда щях да си спечеля.

В асансьора мълчахме. Тя ме гледаше втренчено, сякаш да ме запомни, а аз бях свел поглед. Не обичам някой да ме гледа втренчено, най-вече дъщеря ми.

- Ще минаваш ли да ме виждаш понякога? – вече не знаех какви да ги дрънкам и налучквах заучени реплики от финалите на блудкавите семейни филми.

- Няма да се видим повече. Това беше. Видях каквото ми беше нужно за да продължа спокойна напред.

- И какво беше то?!

- Безкрайната празнина в очите ти… - и се качи на колата си. После изчезна сред блоковете.

Вече се мръква, а глъчката се усилва. Всички са подпийнали и развеселени. Свободата си проправя път сред песните на плебеите и на никой не му пука за нищо. Августовският задух се опитва да смачка вечерта, но в гетото той няма власт. Тук властва само безвремието.

Един брадясал грубиян, крещейки обясняваше на бледа тинейджърка, че е долна курва. Баща и дъщеря. Аз нямам такива проблеми и се отправям към апартамента си да допия бутилката джин.