автор: buntarkata

Позвъних на вратата на господин Андреев. Веднъж… Два пъти… Трети път. Чуха се тихи стъпки и ключът изскърца в ключалката. Чу се отварянето на още две врати, докато пред мен се показа дребничък, съсухрен старец с огромни очила.
- Ето ви и вас! – каза намусен и ми направи път да вляза.
- Не ми приличате на художничка. – изхлипа скептично, докато ме оглеждаше – Нямате вид на творец.
Свих рамене, а той продължи коментара си.
- Прекалено сте млада… и руса.
Тръгна по коридора, а аз стоях като бетонирана.
- Eлате насам! – изкомандва той и аз замарширувах като войник. “Сърдито старче!” – помислих си.
Влязохме в една стая пълна с картини. Беше тъмно и се виждаха само цветовете – портрети – жени. Много прекрасни, изумителни портрети на жени. Ахнах.
- Е, разглеждайте! – тросна се той и излезе от стаята.
- А… сама ли ще ме оставите? – попитах леко изплашена. – Не мога ли да ви питам нещо?
- Питайте картините! – ядоса ми се той от съседната стая.
Супер! Не стига, че беше луд, а сега искаше и мен да направи луда – да си говоря сама! Как не!
Въпреки обзелия ме гняв, нямаше как да не се вгледам в жените. Коя от коя по красива! Не само красотата им, с четката този навъсен старец бе уловил и характера им. Тази беше ядосана – много гневна и много темпераментна – с буйни черни коси и огън в очите. До нея стоеше истинска прелъстителка – червенокоса Афродита, със зелени очи и пълни устни. Тя сякаш приканваше невинния наблюдател да съгреши. Русокос ангел със сини очи се усмихваше на слънцето от друга картина. Всичките толкова чувствени, толкова живи и темпераментни, че изпитах огромна завист – и към художника, който е нарисувал такава красота и към красотата, която го е подтикнала да я нарисува.
Обходих стаята няколко пъти, вглеждайки се отново и отново в красавиците. Прах! Огромно количество прах бе наслоено дори и във въздуха. Наведох глава и притиснах носа си в опит да не кихна и да съсипя някой шедьовър.
Под огромното легло се подаваше ъгълче от рамка на картина и милиметри от творбата – белота. Протегнах се, без да мисля, и издърпах картината. Ахнах! В масивна дървена рамка, се намираше миниатюрен женски портрет и което бе още по-шокиращо – бе на лист от тетрадка. Не можех да повярвам, че този претенциозен, навъсен художник, бе рисувал върху кариран, смачкан лист и дори го беше сложил в рамка.
После обърнах внимание и на портрета – не жена – момиче и то – само с молив, личеше си – набързо и личеше си – с любов! Едно красиво овално лице ме гледаше с най-щастливите очи. Къса тъмна коса се начупваше покрай две трапчинки, във весел безпорядък. Фини малки устни се усмихваха закачливо, сякаш направени от порцелан. А очите! Господи, очите! Две красиви топазени камъчета, искрящи като слънца, нежно се впиваха в мен с най-чистата любов.
- Къде го намерихте? – попита тихо твореца и се запъти към мен с гневна крачка.
- Беше на пода – заоправдавах се аз и му подадох портрета – под леглото, не съм го…
Две съсухрени ръце ядно дръпнаха портрета от ръцете ми. Очите му, първоначално гневни и жестоки, се впиха в картината с детска топлота.
- Знаете ли от кога я търся? – попита тихо, без да отмества очи от своята творба. Ако не знаех, че той е най-сърдития, най-циничния и злобен човек на планетата, бих казала, че това в очите му са сълзи.
Ръцете му панически стискаха рамката, сякаш не вярваше, че е истинска и иска да я задържи на всяка цена. Очите му фанатично горяха образа на листа, толкова силно, че имах чувството, че хартията ще се запали точно по контурите на красивото момиче. Гледаше я, сякаш е някакво божество. Едри капки пот започнаха да се стичат по лицето му.
- Имате ли време за едно кафе? – попита тихо старецът без следа от онзи начумерен егоцентрик.
Бях толкова изненадана, че успях само да кимна.
Той ме въведе в малък, прашен хол, пълен със стари безполезни предмети и един по-нов телевизор, който безпризорно стоеше на прашния под. Той тихичко донесе две кафета, докато аз успях да намеря местенце на изтърбушения диван и да седна. Накрая той седна на стола срещу мен и нежно взе портрета в ръце. Бе изцяло погълнат от изображението, бе щастлив… Сега върху набръчкано лице, се появиха и две трапчинки, а злобливите очи горяха с детска чистота. Имах чувството, че вечно може да седи така – творецът със своята творба – и просто да я гледа.
Но накрая любопитството ми не издържа и аз се осмелих да наруша покоя му.
- Коя е тя?
Той вдигна изненадано, почти уплашено очи, сякаш бе забравил, че аз съм в стаята.
- Тя ли? – попита плахо той – Тя е моята първа любов. – той я погледна нежно и се усмихна.
Виждала ли си ангел? – попита ме след секунда мълчание – Защото ако не си виждала, няма как да ти опиша как е изглеждала, каква е била… - той погали момичето от портрета – Тя бе като видение… Дори не мога да я опиша… Представете си всичко хубаво на този свят събрано в един-единствен човек. – той се усмихна – Не съм срещал човек като нея. Толкова бе жизнена и засмяна,… сякаш идваше от друга планета. Живееше сякаш това е последният й ден – все се смееше, все си танцуваше… Не можех да повярвам, че е истинска. Понякога обичах просто да седя и да я гледам как говори, как се смее… Докато обясняваше очите й искряха и беше толкова смешна, докато си служеше с жестове. Беше толкова непохватна! Едва не пребиваше събеседниците си, само докато си изкаже тезата. – той се засмя – Тя бе толкова искрена! Всички й имаха доверие, а тя бе… отчайващо истинска. Господи, колко се дразнех! Тя би наранила себе си, вместо друг! Винаги се стараеше да бъде ведра, да зарежда другите, интересуваше се от проблемите на околните… Боже, колко я мразех! Толкова ведра и добра… и достатъчно глупава да живее за останалите. Вбесяваше ме това колко лесно се отказваше и просто продължаваше напред. Бе толкова слаба! Предпочиташе да зарадва другите, вместо себе си. Така се дразнех!
- Но защо? – прошепнах аз.
- Защото бе невероятна! – изкрещя той – И в същото време бе толкова крехка и плаха. Тя заслужаваше целия свят, но не посмя да се бори, не поиска да си го вземе! Мразя я до мозъка на костите си, задето така лесно се предаваше и оставяше всичко в “ръцете на съдбата”! Да я имам нейната съдба! Можеше да има всичко, но не – тя така си е била добре! Глупачка! Толкова ме е яд за нея! Така я мразя! – той яростно стискаше дървената рамка.
- Но какво е направила? – думите излязоха като дъх, не можех да си представя, че нежното момиче от портрета е способно да направи нещо лошо.
- Нищо! – извика той – И точно там е проблемът – тя никога не правеше нищо. Оставяше живота да нареди нещата, времето да покаже, а през това време??! Тя чисто и просто не правеше нищо! Или не, като се замисля – правеше – обичаше ме!... – той си пое дъх и се усмихна умилително на портрета, заговори нежно – Знаете ли, тя наистина ме обичаше! Толкова много, толкова силно, но и дори и за мен не посмя да се бори!
- А защо вие не се борихте за нея?
- Защо ли? И аз не знам… Може би, исках тя да направи първата крачка, тя да ме поиска. Може би, исках да я накарам да се бори за нещо, да въстане на всички и всичко, заради мен. А може би, не съм я обичал достатъчно… може би, тя – мен.
- Значи е била добра? – усмихнах се насреща.
- Добра ли?! Това ли казах?! Не съм срещал по-инатливо и твърдоглаво момиче от нея! Винаги тя беше права, но когато трябваше да се решава нещо наистина важно – останалите поемаха отговорността. Опитваше се да решава чуждите проблеми, само защото не можеше да се справи със своите. Страхуваше се от тях! Страхуваше се да бъде себе си, затова се криеше зад една фалшива усмивка. Бога ми, единствен аз виждах каква е всъщност. Тъпа егоистка! Веднъж в живота си поисках да се бори, въобразих си, че и тя го иска, но много съм грешал. Тя чисто и просто беше страхливка. Една нищо и никаква страхливка, която цял живот бягаше от щастието. По-добре да не я бях срещал! – потръпнах от злобата в думите му – Но знаете ли, - започна той с мек глас – аз я обичах и знаех, че и тя мен също. Не бе достатъчно и май не беше никак редно, но се обичахме – той се усмихна. – Човек може да заповядва на слугата си, да опитомява конете си, но сърцето… сърцето не търпи господари. Моето аз, цялото ми същество мразеше всичко, което е тя, а в същото време сърцето ми не можеше да направи и удар без спомена за нея.
- Били сте прекалено различни… - констатирах тихо аз, само за да бъда оборена на секундата.
- Не, мисля, че проблемът бе в това, че сме прекалено еднакви. Не си мислете, че когато казвам, че тя е била егоистична страхливка, аз съм бил светец! – кратка усмивка – Знаете ли, имам много картини, много от тях са получавали награди и са били описвани в списанията, за моите жени се говори много и са оценявани много скъпо, но този малък, смачкан лист, за чието съществуване не предполага никой, ми е най-ценното притежание!