автор: secret_rose

След толкова думи изгасна зората в очите.
А с нея и всички искрящи в ума ми въпроси.
Не помня коя съм... не помня, и няма да питам.
И няма да питам защо съм, и няма да прося.

Ще пусна в косите си вятъра, да полудува.
(След теб не останаха пламъци да опазвам.)
Да духне попътен нанякъде ще бленувам.
И ще последвам дъха му, и ще повярвам.

И с моето восъчно корабче някак ще стигна
земята, която разказват... от мрак не потъва.
(В ума ми изригват една подир друга енигми,
от светло поглъщат до капка дома ми жадуван.)

До вечната смърт... където запалени свещи
са само очите на пътници с восъчни къщи.
Където разминати сенки напомнят за среща
в която не свети надежда за ново завръщане.

Където го няма живота, набит с остриета.
(не помня… но май наброяваха твоето име).
Ще сляза навътре. Ще шепнат – душата и клета,
забравили как от блажени души сме раними.

И после ще тръгна... съвсем без очи и без думи.
И само от морската песен ще влея, където
след толкова пясъчни замъци, или безумия
все още проскърва местенце без пясък, в сърцето ми.