автор: secret_rose

И откъде да я намеря тази нежност
за да му кажа колко го обичам.

Завехнал е пороя от копнежи,
и аз едва на струичка се стичам
когато само с поглед ме докосва
а в погледа му разцъфтяват цели
пространства от дъги мълниеносни,
по - искренни от дъжд, или по - бели...
И ставам тиха, като цветен шепот.
Попивам се в росата му и светя.
И как ли се разказва онзи трепет,
в духа на неродените поети...
и в ласкавия глас на тишината
когато вдъхва пулс със светостта си...
За него нямам думи на земята.
За него ще се разделя с дъха си
така безкрайно болен от човешко.
Така изгубил първата си нежност
в болезнената самота от грешки.
Ще го обичам. Тихичко. И крехко.
С невидимия огън на душата
познала любовта си в късче слънце.
Родена от дъха на светлината му.
И трепета в синапеното зрънце.