автор: secret_rose

Копнежа ми извайва висини
в неподозирания пробег на духа.
Неуловимото усмихва всеки миг,
а пътя ми не се рои напред
с илюзиите бели на ума...
Завръща ме
в невидимия сън,
така изстрадан в земните контури
на търсещите източни очи.
И ме боли...
от тиха красота,
когато чудни и любящи пръсти
докосват с лъкче закърнели струни.
Когато есента ми е цигулка...