В обширна и плодовита долина, в едно красиво и богато село живели трима братя. Тъй като традициите са измислени, за да се спазват, ще ги наричаме Големия, Средния и Малкия.
Баща им бил най-богатия земевладелец и търговец в селото, а майка им била лечителка, известна с мъдростта си. Селото било богато, но трудно достъпно – от едната му страна го ограждали ридовете на непристъпна планина, а от другата – буйна река. Само един мост свързвал селото с останалия свят. Мостът бил направен от чер камък и така го наричали - Черния мост. Легенда гласяла, че реката отнасяла всички предишни мостове, докато един ден в спор за най-личната девойка в селото един беден селянин не сторил облог, че ще съгради мост, който да устоява на водите на реката. В замяна поискал ръката на момичето. И наистина, на другия ден след облога над реката се издигал непоклатим каменен мост с цвят по-черен от нощта. Бащата на девойката дал ръката и на бедния селянин заедно с половината от имотите си. Но година по-късно, все още бездетна, младата булка изчезнала, а скоро след това мъжът и полудял и се изгубил в планините. Легендата твърди, че това се случило, защото в нощта на облога бедният мъж бил обещал на демони да им дари невестата си година след сватбата, ако му помогнат да построи моста...
Та в това красиво и богато село, свързано със света с един само мост, още от малки тримата братя расли в сговор, учение и труд. Но колкото била обща тяхната кръв, толкова те били различни по характер.
Големият бил висок, силен и нетърпелив. Ако водел воловете и някой от тях се запънел, той го грабвал, пренасял го десетина метра и така го тръшвал на земята, че волът веднага припвал напред. Ако на пътя му се изпречела стена, удрял я с глава и си правел врата. Ако дърво му правело сянка в хладен есенен ден – изтръгвал го.
Средният брат пък всичко преправял. Ту подменял колелата на каретата, защото му се стрували криви, то развалял и пренареждал покрива на къщата, защото не му харесвал наклона на керемидите, ту настоявал пред баща си да засеят слънчоглед наместо жито.
А малкият.. Малкият все седял затворен в къщи и четял премъдри книги. Учел се на билкарство, на математика, на строителство, на какво ли не, но рядко подхващал някаква работа, защото докато я подхванел и вече някой друг я бил свършил.
Така расли тримата братя, докато станали за женене. Чакал ги баща им година, две, три, но те все не си намирали девойки, които да им харесват. На Големия всичките му се стрували слабовати, хилави и нездрави. Средният пък току хареса някоя, но на другия ден разлюби я косите и, я зъбите и, я очите и и вземе, че се откаже. А малкият... Ами той все се канел да излезе от дома и потърси девойка за жена, ама все някоя книжка имало за дочитане, все някоя мисъл – за доизмисляне. Поглеждал момите през прозореца, ама от пердетата и прахоляка по стъклата ни една не му се нравела. Видял се баща им в чудо – големи мъже, какво да ги прави? Не стига това, ами младежите започнали да молят баща си да ги прати в града да си търсят жени – че, види се, в село ни една не била като за тях! Но старецът и дума не давал да се издума. А така му се искали снахи и внуци! Всяка вечер присядал до жена си и се оплаквал от участта си, а мъдрата лечителка мълчала и нищо не казвала. Мълчала тя, докато и най-малкият син навършил осемнайсет години – чак тогава продумала.
- Изпрати ги, мъжо – рекла тя – в големия град отвъд реката. Щом не могат тук да си намерят жени, да търсят в града. Но им кажи – пускаш ги в града само при условие, че не минават по Черния мост...
- Ама как бе, жена – че то друг път няма!
- Така им кажи, мъжо, така им кажи – нали ти и без това не искаш да ходят! Като им речеш да не минават по моста, белким се откажат и си намерят тука невести...
Рекла така жена му и се подсмихнала на пазвата си.
Умен мъж бил бащата, слушал по-мъдрите дори и да не разбирал всякога и всичко. Сторил както го посъветвала жена му – извикал синовете си и им рекъл:
- Толкова искахте момчета да търсите щастието в града. Е, тогава вървете, разрешавам ви – но ни един да не мине по Черния мост! Инак няма да види бащина благословия, пък и покрай нея няма да види ниви, коне, къща и жълтици! И още – рекъл баща им – който до една година не си намери невеста, да не се връща у дома!
Навели глави тримата, зачудили се какво да сторят – но нали сами си го били изпросили, трябвало да се подчинят. Малкият седнал в стаята си, извадил книжка и почнал в нея да търси отговор – време има, рекъл си, цяла година, а до града се ходи за не повече от три дни, и три дни обратно. Големият и Средният обаче веднага тръгнали към реката.
Щом стигнали до нея, Големият рекъл, буйна не буйна, река не река, не е по-силна от мен – ще я преборя! И скочил във водите и, те го сграбчили, завъртели го и го понесли надолу към морето. Носили го, носили го чак до долното течение на реката, където тя се разширявала да се влее в морето. Там реката го изхвърлила на брега до едно село на морския народ – едри, силни хора, свикнали да се борят с бурите. На брега го намерила дъщерята на царя на морските хора , свестила го и щом той отворил очи, тя веднага се влюбила в него, а и той – в нея, че тя има-няма била с глава по-висока от него, тъкмо каквато търсел! Баща и им дал благословия, натоварил една каруца със злато и ги пуснал да се приберат в селото на младоженеца. Тръгнали те, а по пътя, по сухата земя до там било една година път.
След като реката отнесла брат му, Средният брат се замислил и измислил друго решение – щом черен мост издържа на реката, то и бял мост ще издържи. И започнал да чука бели камъни и да строи нов мост, точно до черния. За осем месеца ще го свърша, мислел си, и тъкмо ще ми остане време да ида до града, да си намеря невеста и да се върна....
Така се занизали дните, седмиците и месеците. Минало лятото, отлетяла с листата есента, завеяла зимата, а после, след като се стопили снеговете, нацъфтели кокичетата, а след тях плодните дръвчета. Скоро назрели и черешите. Големият брат пътувал ли пътувал обратно към дома. Средният брат чукал камъни и строял бял мост до черния. А малкият седял у дома, четял и мислел как да мине реката без да стъпва на Черния мост – чакал да го осени нещо свише. Неусетно изминала годината, останал само един ден, а ето, че и той започнал да се изтъркулва. Слънцето запладнило и старият баща излязъл на площада с последна надежда, че някакво чудо щяло да се случи.
Точно на обяд Средният брат поставил последния камък на белия мост, пресякъл реката, после се върнал обратно на своя бряг и легнал под едно голямо дърво. Знаел, че нямало вече време да ходи да търси невеста и зачакал да се смрачи, та да ходи у дома да си събере багажа. Тогава по моста се задала прекрасна девойка, преминала като пеперуда по белите камъни и коленичила до майстора. Оказало се, че идвала чак от града, за да види новостроящия се мост, за който всички вече говорели – така се оказало, че тя била първата, която минала по него след самия майстор. Нямало съмнение, че двамата били един за друг. Хванали се те за ръка и се затичали към селото, за да представи момъкът невестата си на своя баща.
Тъкмо младите свърнали зад завоя към селото и мостът останал зад тях и ето, че от другата страна на реката се задал цял керван – идвал си и Големият брат, който по пътя бил развъртял такава търговия, че едната каруца вече била станала цели сто. Най-отпред вървял той с невестата си от морските хора . Преминал Големият с жена си по братовия си мост, а керванът се разположил на бивак от двете страни на реката.
Каква била радостта на стария баща, като видял двамата си сина с техните избраници! Цялото село се събрало да ги посреща.
Тогава Малкият брат, който чул шума и радостта на хората, решил и той най-после да се покаже на улицата. Докато си пробивал път да се прегърне с братята си, ненадейно в краката му паднала везана кърпа – навел се той да я вдигне и що да види – най-красивите очи на света, най-бялата кожа, най-черните очи – на кратко, най-прекрасната девойка, която бил виждал. Нещо го осенило свише! Отпървом не можал да продума, а после, като се развързал езикът му, попитал само:
- Ще се омъжиш ли за мен?
- Ще се омъжа за теб! За това съм мечтала цял живот! – отвърнала девойката.
- Че как така? Ти от къде си? От къде ме познаваш?
- Живея в отсрещната къща, онази, с цветята на прозореца, дето е точно срещу твоя... – отвърнало момичето.
Така тримата братя си намерили жени, а старецът и жена му, мъдрата лечителка, си намерили чудесни снахи. Когато, след много време, щастливият стар баща се сетил да пита жена си откъде и хрумнало да праща синовете до града, пък да им забранява да минават по моста, тя се усмихнала в пазвата си и рекла:
- Над буйната река всеки човек си има свой мост, мъжо, и ни един не е по-лош от другия, стига човек сам да си го построи.